— Проучете обстановката!
— Ще излязат на някой от съседните покриви и ще се опитат да ни отрежат пътя — тихо каза Джон.
Ранди се взираше надолу. Уличните лампи не светеха — терористите бяха стреляли в тях, но ярките фарове на двата полицейски автомобила, паркирани един до друг, осветяваха улицата.
Полицаите притичаха зад колите с извадени пистолети, като се озъртаха. Един от тях говореше по радиофона.
— Вика подкрепления — прошепна Ранди. — Сигурно се обажда на Отряда за борба с тероризма или на Националната гвардия. На всяка цена трябва да се измъкнем от тук, преди да са пристигнали.
— Горещо подкрепям идеята — промърмори Питър.
Ранди отново се заслуша.
— Говорили са с някой, който е видял нападателите, и смятат, че терористите имат пръст в цялата работа…
— Това може да се окаже добре дошло за нас. Положението ни е доста напечено…
Джон погледна надолу към балкона на тайната квартира, и забеляза да се подава нечия глава. Терористът стреляше нагоре, към покрива. Джон на свой ред се прицели и стреля. Мъжът отскочи с окървавена ръка и се скри навътре.
— Ще се опитат да ни задържат тук, докато другарите им не излязат от другата ни страна — каза Джон.
— Тогава по-добре да не губим време — огледа се напрегнато Питър. — Виждате ли високата сграда в оня край? Мисля, че от там ще успеем да се прехвърлим на съседната улица и да им се измъкнем.
В този миг откъм сградата на МИ-6 отново надникнаха две глави. Джон, Ранди и Питър побързаха да залегнат. Терористите откриха огън, но когато след малко в стрелбата им настъпи пауза, вероятно за да презаредят пълнителите си, тримата агенти скочиха на крака и хукнаха към високата сграда. Почти бяха стигнали целта, когато отзад последва нов дъжд от куршуми, придружен от гневни възгласи. Куршумите се удариха в стената на високата сграда, разнесе се и звън на счупени прозорци. От вътрешността на сградата долетяха ужасени викове.
— Влизаме! — и Джон се хвърли с главата напред през единия от счупените прозорци. Ранди и Питър го последваха. Две жени пищяха, седнали в леглата си, притиснали чаршафи пред гърдите си, и очите им сякаш щяха да изхвръкнат от ужас. Питър, който току-що се беше претърколил през глава, се изправи на крака и се поклони кавалерски на жените, след което се извини на безупречен кастилски: „Съжалявам много!“, и забърза след Ранди и Джон. Прекосиха широкия коридор, подминаха асансьорите и се отправиха към пожарната стълба. След тях оставаха капки кръв.
— Кой е ранен? — задъхано попита Джон, докато тичаха нагоре по стълбата. — Ранди, ти ли?
Излязоха на широк плосък покрив и спряха, за да си поемат дъх.
— Май и тримата сме пострадали — поклати глава Ранди. — Особено ти.
Левият ръкав на ризата на Джон беше разпран, а по ръката и рамото му имаше кървави бразди. Лявата му буза също беше окървавена — беше се нарязал на счупения прозорец, когато се хвърли в стаята с главата напред. Ранди и Питър също бяха целите в охлузвания и драскотини.
Джон откъсна разпрания си ръкав и Ранди превърза ръката му, докато Питър държеше под око ъгъла, където двете улици се пресичаха.
Ранди хвърли поглед на дългия широк покрив.
— Бихме могли известно време да отбиваме атаката от тук, но не виждам смисъл… В крайна сметка ще стане по-лошо, особено като дойдат още полицаи…
— Откъдето и да го погледнеш, положението не е никак розово — промърмори Питър. — Значително ни превъзхождат числено и няма да им е трудно да ни отрежат всички пътища за отстъпление.
Ранди се ослуша, наклонила глава на една страна.
— Мисля, че приближават. Трябва бързо да решим нещо…
Отвориха вратата, която извеждаше на покрива, и се озоваха лице в лице с трима маскирани терористи, които бързаха нагоре по стълбите. Предвождаше ги здравеняк с толкова буйна черна брада, че стърчеше изпод балаклавата му.
Без да се колебае, Ранди изстреля в него няколко куршума. Той полетя назад и едва не събори другите двама. Единият, в черни джинси и тениска, се окопити бързо, прекрачи падналото тяло и успя да даде няколко изстрела, преди Ранди да простреля и него. Третият си плю на петите.
— Бързо! — извика Питър. — Към следващия покрив!
Двата покрива бяха на известно разстояние, но тримата прескочиха от другата страна и отново удариха на бяг. Зад гърба им долетяха изстрели — третият терорист се беше престрашил да се върне и да ги последва и сега се целеше в тях със стария си „Люгер“, но от такова разстояние нямаше почти никакви шансове да улучи, дори да стояха неподвижно.
— О, не! — Ранди изведнъж спря като закована.
През три покрива от тях се бяха появили четирима мъже с автомати в ръце и фигурите им зловещо се очертаваха на фона на нощното небе.
— Шшт! Чувате ли? — прошепна Джон.
Долу, на улица „Домингин“ бяха спрели няколко камионетки и се разнесе тропот на войнишки ботуши. Офицери подвикваха команди на испански. Отрядът за борба с тероризма беше пристигнал. Секунди по- късно в нощта се разнесе протяжният като въздишка на вятър сигнал и сякаш увисна във въздуха. Четирите силуета на покрива изведнъж се стопиха в мрака.
Питър се озърна. Терористът с люгера също беше изчезнал.
— Ометоха се — каза той с въздишка на облекчение. — Сега остава да се измъкнем на специалните части, което също няма да е никак лесно.
— Предлагам да се разделим — каза Джон. — Не би било зле и да се преоблечем…
— Черният чорапогащник на дамата е пострадал сериозно — подхвърли Питър.
— Дамата е в състояние да се погрижи сама за себе си — хладно отвърна Ранди. — Но все пак благодаря за загрижеността. Нека се уговорим кой накъде е. Аз се връщам в Париж.
— И аз съм натам — каза Питър.
— А ти, Джон? — погледна го Ранди и в очите й проблесна старата насмешка. — Не е ли време да докладваш на шефовете от военното разузнаване?
Джон въздъхна. Стори му се, че чува гласа на Фред Клайн: „Нали не си им казал нищо…“
— Аз… имам малко работа в централата на НАТО в Брюксел.
— Значи, сборен пункт — Брюксел. Можете да оставяте съобщения при собственика на кафе „Егмонт“ в старата част на града. Сигурен е — каза Ранди.
Пожелаха си късмет и Ранди затича към вратата, която отвеждаше на стълбите. След малко тъничката фигура в черно се скри от погледа им и Питър се насочи към пожарната стълба отстрани на сградата.
Останал сам на покрива, Джон погледна надолу. Антитерористите, с бронирани жилетки и въоръжени до зъби, започваха оглед на района. Нямаше суетене, нямаше излишна пукотевица — действаха хладнокръвно, решително и методично, както подобава на истински професионалисти. Усетили заплахата, хората на Мавритания като че ли бяха потънали вдън земя.
Джон притича през покривите до най-отдалечената сграда, до която можа да се добере, и пое надолу по стълбите. На всеки етаж спираше и се ослушваше. Най-после на третия етаж чу каквото му трябваше. Телевизорът беше включен, но някой намали звука, отвори прозореца и извика надолу към улицата:
— Какво стана, Антонио?
Друг мъж му отвърна, също на испански:
— Не чу ли пукотевицата? Имаше престрелка с терористи… Полицаите са навсякъде.
— След всичко случило се само това ми трябваше!
Прозорецът се затвори и Джон изчака още малко, за да чуе дали мъжът няма да заговори с някого в апартамента. Но не чу нищо освен звука на телевизора.
Джон потропа на вратата и гласът му прозвуча настоятелно:
— Полиция. Отворете!
Отвътре някой тихо изруга и след малко на прага застана едър мъж по халат.
