— Добър ден — поздрави го Смит.
— Радвам се да ви видя, полковник Смит — прогърмя гласът на генерала. — Трябва да поговорим. Надявам се, че не ви задържам. Кабинетът ми е наблизо — заповядайте да изпием по чаша кафе.
Джон последва генерала в кабинета му. Ла Порт се разположи в масивен кожен фотьойл, подобен на онези в аристократичните английски клубове — тази мебел като че ли единствена би могла да понесе тежестта на огромното му тяло. Старинното писалище също изглеждаше достатъчно солидно. Джон седна на стол от епохата на Луи Пети — направо изящен в сравнение с креслото на генерала.
Млад френски лейтенант им поднесе кафето почти незабавно.
— И така, оказва се, че нашият Емил е жив, което е чудесно, но е отвлечен, което никак не е добре… Сигурен ли сте, че не грешите, полковник?
— Напълно, сър.
Ла Порт се намръщи.
— Значи сме били подведени… Останките от тялото, отпечатъците от пръстите, ДНК материалът в документацията на Сюрте… някой съвсем съзнателно се е опитал да ни заблуди и трябва да се признае, че почти успя… Но благодарение на вас вече знаем истината, както и това, че баските са били само за параван, а зад тях стои друга организация… Нали така?
— Точно така — кимна Джон. — Поръчителите на атентата са от терористичната групировка „Щитът с полумесеца“. Това е новосформирана мултиетническа организация на мюсюлмански екстремисти, предвождани от някой, когото всички наричат мосю Мавритания.
Генералът ядосано отпи от кафето си.
— Излиза, че самият аз неволно съм ви подвел с информацията, която ми беше подадена. Приемете моите извинения, полковник.
— Всъщност сведенията за „Черния пламък“ ме насочиха и ми помогнаха да стигна до всички тези факти — спокойно отвърна Смит. — Дори съм ви благодарен за помощта.
— Това все пак е някакво успокоение… — въздъхна французинът.
— А мога ли да ви задам един въпрос? Къде е адютантът ви — капитан Бонард?
— Дариус? Изпратих го с поръчка в Южна Франция.
— Разбирам… Къде по-точно?
Ла Порт го изгледа втренчено.
— В нашата военноморска база в Тулон. Ще прескочи и до Менорка. Мога ли да знам на какво се дължи този интерес към адютанта ми?
— Добре ли познавате капитан Бонард, генерале?
Ла Порт вдигна вежди.
— Защо? Да не би да смятате, че… Не, не е възможно да подозирате Дариус. Той не е предател.
— И все пак именно той ви е подал подвеждащата информация…
— Да, но това, за което намеквате, е направо изключено — повиши глас генералът. — Дариус ми е като син. Работя с него от шест години. Досието му е безупречно и има великолепни препоръки. За пръв път бяхме заедно по време на войната в Ирак — той беше командир на взвод в Четвърти драгунски полк и мога да ви уверя, че прояви кураж и доблест, които биха правили чест на всеки боец. Преди това е бил редник в пехотата на Втори чуждестранен легион в бившите ни северноафрикански колонии, но е бил повишен. Учудвам се, че можете да подозирате в измяна човек, направил толкова за Франция.
— Дариус не е чист французин, така ли? — попита Смит, като прелистваше досието.
Очите на генерала гневно светнаха.
— Капитан Бонард е истински французин! Вярно е, че баща му е немец и Дариус е роден в Германия, но майка му е французойка и постъпвайки във френската армия, Дариус приема нейната фамилия. — Генералът помълча и добави натъртено: — Той е прекарал години от живота си във вярна служба на Франция.
— А какво знаете за личния му живот?
— Женен е за прекрасна млада жена, французойка. Обича да чете за френската история и да се рови в миналото — по това много си приличаме.
Действително стените на генералския кабинет бяха покрити с картини и фотоси, изобразяващи славни моменти от френската история и места, скъпи на всеки родолюбив французин, както и с карти на исторически битки. Единствено изключение правеше репродукцията на картината, която Смит си спомняше от предишното си посещение при генерала — старинния замък от червен камък.
— Историята е нещо много повече от сбор от факти — продължи генералът. Гласът му беше развълнуван, а лицето — сурово като на воин в навечерието на битка. — Историята на една страна разкрива душата й — не можеш да опознаеш един народ, без да си опознал историята му. Освен това, ако не познаваме грешките на миналото, рискуваме да ги повторим, нали така?
Смит все повече оставаше с впечатление, че Ла Порт говори прекалено много, сякаш за да заглуши тревожните си мисли, и защитава капитан Бонард прекалено разпалено, все едно се опитва сам себе си да убеди в невинността му.
— Не, не. Това е изключено. Не го вярвам. Дариус не е изменник на родината. Би било… пълен абсурд.
Но на челото му се беше врязала бръчка, а в погледа му беше стаена смътна тревога.
Питър Хауел беше задрямал на тясното походно легло, донесено по негова молба в стаята на Марти, когато изведнъж го стресна някакво бръмчене току до ухото му. Той шляпна бузата си, за да изпревари ужилването на сърдитото насекомо, и окончателно се събуди. Бръмчеше телефонът на нощното шкафче.
Марти също трепна и се размърда неспокойно.
Питър вдигна слушалката.
— Хауел.
— Да не те събудих, Питър?
— Да, колкото и да ти е чудно, бях заспал. И ние, оперативните работници, също сме хора и имаме своите естествени нужди. Но не очаквам някой чиновник, който седи зад бюрото от девет до пет, да ми влезе в положението.
Сър Гарет Саутгейт, шефът на МИ-6, се позасмя, по-скоро изсумтя. Двамата с Питър Хауел неведнъж бяха кръстосвали шпаги. Саутгейт беше посрещнал с облекчение пенсионирането на този обесник, но сега, макар и неохотно, се беше наложило да прибегне до услугите му, тъй като Хауел беше изключителен професионалист, не можеше да се отрече. Затова беше приел тактиката на примирение с чудатостите и доста солените шегички на стария си познайник.
— Как е доктор Целербах? — осведоми се сухо.
— Все така. Какъв ти е проблемът?
— Имам информация за теб — процеди Саутгейт. — И бих искал да чуя височайшето ти мнение.
Марти въздъхна и отново се размърда. Питър го погледна с надежда. Имаше чувството, че всеки миг ще се събуди.
— Целият съм в слух. За какво става въпрос? — каза Питър, доволен, че за пореден път беше успял да извади шефа си от търпение.
— Информацията е свръхсекретна — предупреди Саутгейт. — Разговорът ни минава през закодиращо устройство, а шифърът е чисто нов, за да сме сигурни, че никой не ни подслушва. Няма да го използвам повторно, докато не овладеем ситуацията с ДНК компютъра. Не бива да рискуваме. Схващаш ли мисълта ми, Питър?
— Напълно. И май ще е най-добре да си запазиш тайната за себе си.
— Моля?
— Чу ме. Правилата не са се променили. Аз вземам решение какво и с кого мога да споделя. Крайната цел е успешното изпълнение на задачата; онова, което ще предприема, е по моя преценка.
— Не смяташ ли, че си малко нагъл? — повиши глас сър Гарет.
— Такъв съм си. Но държа нещата да са ясни. Сега или казвай каквото имаш да казваш, или върви по
