престилката и изтика количката в коридора. Там нямаше жива душа — охраната беше изчезнала. Убити ли бяха или подкупени — в момента нямаше как да разбере. Най-важното беше да измъкне Марти от тук час по-скоро, преди да са се появили и други терористи. Изкара количката на паркинга, качи Марти във взетия под наем автомобил и го доведе право тук, където знаеше, че ще бъде на сигурно място.
— Нали ме питаше какво се е случило в лабораторията онази вечер — изведнъж каза Марти. — Беше ужасно. Откак съм в съзнание, не ми излиза от главата. Емил Шамборд… знаеш ли кой е той?
— Знам — кимна Питър. — Продължавай…
— Емил беше казал, че няма да работи същата вечер и аз също не смятах да ходя в лабораторията. Но се оказа, че съм си забравил там доклада за диференциалните уравнения, и реших да прескоча да си го взема. — Той потръпна, сякаш всичко беше отново пред очите му. Лицето му пребледня, а зениците му се разшириха от ужас. — Отдавна исках да ти разкажа за това, Питър… Знам, че е важно. — Той стисна ръката на Питър, притегли го към себе си и зашепна: — Питър, Емил не беше в лабораторията, но странното беше, че компютърът също го нямаше. Беше изчезнал! А на пода лежеше труп… Хлопнах вратата и побягнах навън… Бях стигнал почти до стълбите, когато се разнесе оня оглушителен шум и сякаш нещо ме изхвърли във въздуха… Спомням си само, че изкрещях… — Той замълча. Целият трепереше.
Питър го стисна в мечешката си прегръдка.
— Успокой се, Марти. Всичко това е минало. Всичко свърши.
Най-после Марти притихна в прегръдките му и спря да трепери. Сега, когато най-после беше успял да сподели кошмарите си с някого, като че ли му олекна.
В същото време Питър остана леко разочарован. От думите на Марти стана ясно, че Шамборд и компютърът не са били в лабораторията, но там е имало някакъв труп — всичко това малко или много се припокриваше с предположенията им, но не им помагаше особено. Но поне Марти беше жив и здрав и, слава Богу, започваше да се възстановява. Той му се усмихна окуражително.
Марти отвърна на усмивката му.
— Май доста съм бил пострадал, а? Разбрах, че съм излязъл от кома… Джон и Ранди са идвали да ме видят… А Емил? Къде е той?
— Лоши новини, братле… Доктор Шамборд и дъщеря му са отвлечени от терористите, които бяха поставили бомбата. Прототипът на ДНК компютъра също е в ръцете им. Между другото, той функционира ли? Не бяхме напълно сигурни.
— Божичко… Да, Питър, прототипът беше напълно завършен. Оставаше само да проведем пробните тестове, които бяхме планирали за следващата сутрин, за да направим официално изявление. Това, което ми казваш, е много обезпокоително… Знаеш ли какво означава компютърът да попадне в неподходящи ръце?! Знаеш ли какви неща могат да принудят Емил да извърши, а в случай, че откаже… О, не! Това не биваше да става! Кажи ми, че не е истина…
— Марти, мисля, че възможностите на ДНК компютъра вече ни бяха демонстрирани черно на бяло. — И Питър разказа на приятеля си събитията от последните дни.
Докато Питър говореше, лицето на Марти, отначало смъртнобледо, пламна от ярост и юмруците му се свиха. Питър никога досега не го беше виждал такъв — Марти беше кротък човек, който мразеше насилието и трудно излизаше от кожата си.
— Трябва да ги спрем час по-скоро, Питър! Къде са панталоните ми?!
— По-кротко, братле. Още не си се възстановил напълно. Освен това забрави ли, че пристигна тук по пижама?
Марти възмутено отвори уста, за да запротестира, но Питър продължи:
— Знаеш ли какво ще се уговорим? Остани тук само още няколко дни, а? А щом искаш да помогнеш с нещо, дали не би могъл да направиш копие на ДНК компютъра и за нас, за да можем да им дадем отпор и да отговорим на атаките им?
— Не, Питър, съжалявам, но самото създаване на компютъра беше осъществено изцяло от Емил. Аз нямах заслуга за това и не разполагах със записките му. Включих се на втория етап — Шамборд специално ме покани, за да поработим заедно върху възможностите за действие на ДНК компютъра и да разгърнем максимално потенциала му. Както знаеш, в това е силата ми. Предложението на Шамборд ме заинтересува достатъчно, за да зарежа всичко останало и да се отправя насам. Мисля, че му бях от полза, но нито един от нас не би се справил без другия… Затова и не бих могъл да възпроизведа прототипа. Не и без записките на Шамборд.
— Те са изчезнали.
— В такъв случай…
Но Питър поне успя да разубеди Марти да го последва, както си беше по пижама, като го увери, че прави всичко необходимо и в скоро време ще се стигне до развръзката. Двамата доста си поговориха, а междувременно Питър успя да проведе два телефонни разговора от апарата на нощното шкафче.
Най-после Питър си тръгна, като преди това повтори:
— Тук си в добри ръце, Марти, и си на сигурно място. Доктор Лочиел се ползва с пълното ми доверие. Да изпаднеш в кома не е шега работа и не можеш така просто да хукнеш навън в мига, в който отвориш очи. Трябва да останеш под наблюдение и смятам, че дори дървена глава като твоята прекрасно осъзнава това. А аз ще гледам да се върна възможно най-бързо.
Двамата се спогледаха и си размениха широки усмивки.
— За едно си прав — промърмори Марти. — Тук ще съм на по-сигурно място, отколкото в компанията на Джак, грешка, Питър Изкормвача.
Питър се ухили, но Марти изведнъж се сепна, като че ли внезапно си бе спомнил нещо:
— Знаеш ли, Питър, между другото имаше и още нещо, което ми се стори странно.
— Да?
— От стената на лабораторията липсваше една картина — „Отстъплението на армията на Наполеон“. Наполеон на бял кон, навел глава, следван от остатъците от своята армия, разбита при битката за Москва. Картината дори не беше оригинал. Чудя се кому е притрябвала?
Питър сви рамене.
— Знам ли?
— Но все пак е странно, нали? — повтори Марти като на себе си.
Фред Клайн седеше в стаята на президента и нервно гризеше лулата си. През последните дни правеше това все по-често — случвало се беше да я захапе така настървено, като че още малко и щеше да я прегризе. Така ставаше винаги когато имаше неприятности или се тревожеше за нещо. Но никой от досегашните му проблеми не можеше да се сравнява с катаклизмите от последните дни и със съпровождащото ги чувство за безсилие и обреченост, което все повече се засилваше. Дългогодишните им усилия, отбранителната техника, която струваше милиони, всичко се оказваше на вятъра. По-голямата част от хората все още бяха в неведение и се заблуждаваха, че в случай на извънредна ситуация могат да очакват надеждна защита. Горките наивници… Но и те едва ли биха искали да са на негово място. Каква полза да си осведомен, когато нищо не можеш да промениш и си принуден да чакаш и да се надяваш на чудо. Защото с какво друго, ако не с чудо можеха да се сравнят шансовете на неколцината агенти на разузнаването да изпреварят действията на терористите и да се доберат до молекулярния компютър. То бе все едно да търсиш игла в купа сено, да се ловиш за сламка, когато всичко се изплъзва изпод краката ти…
Президентът Кастила влезе, разкопча сакото си, разхлаби вратовръзката и се отпусна в едно от креслата. И на него напоследък му беше дошло твърде много.
— Току-що се обади Пат Ремия от „Даунинг стрийт“. Във въздушен инцидент са загубили генерал Мур от върховното командване и смятат, че терористите имат пръст в това… — Той се облегна назад и затвори очи.
— И аз чух за това — тихо каза Клайн. Бръчките на лицето му се очертаваха повече от обикновено.
— А чу ли какво мисли генерал Хенц за методите ни на действие и за напредъка, който сме постигнали?
