можеше да означава само едно — този рейс беше по-специален.
Изведнъж Джон се вцепени — чу мотора на лодка, която приближаваше. Трябваше да се скрие незабавно, а товарното отделение беше празно и веднага щяха да го забележат. В някоя от миниатюрните каюти също беше немислимо — бяха заети до една. Забърза назад по коридора, като трескаво търсеше някакво решение. Горе на палубата вече се чуваше трополене и над главата му прокънтяха гласове.
Най-после се шмугна в килерчето, където бяха струпани въжета, платнища, инструменти и резервни части. Разрови набързо нещо като гнездо и се мушна вътре, като се покри с парче стар брезент. Притаи се, свил колене към гърдите си, и облегна гръб на коравите дъски. Мокрите панталони бяха залепнали за нозете му.
Гласовете приближиха и нечии стъпки спряха пред вратата на склада. Двама души разговаряха на арабски и се смееха за нещо. Най-после се отдалечиха, а Джон си пое дъх. След малко чу да се вдига котвата и двигателите на корабчето забръмчаха.
Ускорението го лашна настрани към навитото корабно въже, а после го запрати обратно назад и гърбът му се удари в дървената преграда. Пътуването едва започваше, а вече цялото тяло го болеше. Но главното беше, че успя да се качи на борда и да се скрие. Вярваше, че в края на това пътуване ще намери отговорите, които търсеше. Стисна револвера си в ръка и зачака, притихнал.
Ранди стоеше в подножието на фара „Де ла Мола“, недалеч от статуята на големия френски писател Жул Верн, и се взираше към морето, където се отдалечаваше корабчето.
— Как смяташ, дали е успял да се качи на борда?
— О, да — увери я Макс. — И очевидно е успял да се скрие, защото когато вдигнаха котва и потеглиха, не видях да настъпва суматоха. А какво стана с другия автомобил?
— Проследихме ги до Барселона, но там ги изгубихме.
— Хмм… Как смяташ, дали са ви забелязали?
— Така мисля — Ранди се намръщи. — Добре поне, че от Мадрид ни предадоха информация, че сте искали да изпратят хеликоптер. Така ви открихме.
— Джон може да загази…
— Знам — тя се взираше напрегнато към морето, въпреки че корабчето вече не се виждаше на хоризонта.
— Какво бихме могли да направим? Имаш ли идея?
— Да заредим с гориво хеликоптера и да се насочим към Северна Африка.
— Да не смяташ да ги следим с хеликоптера?! Абсурд.
— О, не. Само ще се уверим в каква посока са се отправили и ще си продължим. Ще ни забележат, разбира се, но като видят, че отминаваме, ще се успокоят.
— А защо изобщо да прелитаме над тях?
— За да сме сигурни, че са поели курс към Африка, а не към Испания или, да речем, Корсика.
— И после?
— После ще се опитаме да ги открием по най-бързия начин. — Ранди звучеше уверено, но погледът й беше потъмнял от безпокойство.
Рибарската кръчма беше точно над кея — една от многото постройки по крайбрежната улица, които бяха видели и по-добри времена. Беше паднал здрач и лодките се бяха върнали с дневния си улов — това беше времето, когато започваше рибният пазар и крайбрежната улица оживяваше. Кръчмата също се изпълваше с народ — сред многоезичната глъчка най-често можеха да се различат френски и арабски.
Нисък, набит мъж с моряшка походка и черно-бяла фуражка на търговския флот мина през завесата от цигарен дим, приближи се към бара и попита на развален френски:
— Да се е вясвал един капитан на име Мариус? Имахме среща тук, в бара.
— Англичанин ли си? — навъсено попита съдържателят.
— Да.
— От оня кораб, който пристигна вчера от Япония?
— Точно тъй.
— Трябва да научиш по-добре френския.
— Ще го имам предвид — обеща англичанинът. — Та какво за Мариус?
Типичен марсилец, съдържателят още веднъж огледа моряка изпод вежди, после кимна към мънистената завеса, която отделяше от общото помещение някакво сепаре.
„Англичанинът“, чието име беше Карстен льо Сокс, който всъщност говореше перфектен френски и нямаше нищо общо с моряшкото съсловие, благодари на съдържателя и вдигна завесата, зад която, облакътен на масата, седеше един-единствен посетител.
Като по чудо френският на Льо Сокс изведнъж се подобри:
— Капитан Мариус?
Мъжът кимна. Беше много слаб, но жилав и мускулест, с типичната за галите черна права коса, дълга до раменете. Той тъкмо допиваше евтиното бренди от чашата си и Льо Сокс помоли келнера, който забърсваше съседната маса:
— Донесете още две, ако обичате.
— Вие ли сте човекът, който ми се обади? — попита капитан Мариус.
— Същият.
— Казахте, че ще получа сто долара?
— Точно така — Льо Сокс остави на масата една банкнота.
Келнерът донесе питиетата и двамата мъже бавно отпиха по глътка.
Най-после Льо Сокс каза:
— Разбрах, че преди няколко вечери сте имали неприятен инцидент в морето. Разминало ви се е на косъм…
— Откъде чухте за това?
— Някой спомена. Доколкото разбрах, някакъв голям кораб едва не ви обърнал.
Капитан Мариус замислено въртеше в ръце стодоларовата банкнота. Най-после я прибра в кожената си кесия и каза:
— Да, вярно е. Стана преди три вечери. Уловът не беше добър, затова се отправихме към едно място край брега, известно на малцина рибари. Аз го знам от баща си…
Той извади от джоба си омачкана кутия алжирски цигари, взе си една и предложи на Льо Сокс.
Льо Сокс не отказа, макар че миризмата на евтините арабски цигари беше убийствена. Двамата си запалиха и Мариус се приведе към своя събеседник, като снижи глас. Личеше си, че още беше разтърсен от случилото се.
— Корабът се появи ей така, от нищото. Огромното му туловище изведнъж изникна от мрака — сякаш някаква планина се беше изпречила на пътя ни. Светлините му бяха угасени… — Той потръпна от спомена. — За малко да ни помете, но извадихме късмет.
— Кой беше корабът? „Шарл дьо Гол“?
Капитан Мариус кимна и дръпна от цигарата.
— Но от къде на къде светлините му ще бъдат угасени?
— И аз това се питам…
— А какъв курс държеше?
— Юг-югозапад, доколкото успях да преценя.
Льо Сокс махна на келнера и повтори поръчката. После се изправи, усмихна се на капитана и каза:
— Е, аз ще тръгвам. Много благодаря, капитане.
Той плати на келнера и излезе от бара.
Навън съвсем се беше смрачило. На кея все още кипеше живот. Във въздуха се носеше мирис на риба, на море и на алкохолни изпарения. Откъм водата долиташе тих, равномерен плясък и белите платна на привързаните за кея лодки леко се поклащаха.
