Кръвта в жилите на Джон се смрази. Значи това било. Терористите планираха ядрена атака, но ударът щеше да бъде насочен не към Съединените щати, а към Израел. От току-що казаното успя да разбере, че възнамеряваха с помощта на ДНК компютъра да препрограмират стара съветска ракета със среден радиус на действие и да я пуснат над Йерусалим, „сърцето“ на Израел. Заради кроежите на един болен мозък щяха да загинат хиляди невинни хора, не само евреи, но и араби, пожертвани в името на Аллаха.
Джон отстъпи назад. Трябваше да побърза — да намери доктор Шамборд и да унищожи ДНК компютъра, да потърси Питър, Марти и Терез, защото може би всички те бяха тук, в някое от крилата на тази огромна вила.
В пролетния здрач офицерът Марсел Далио напусна военноморската база Тулон през входа за охраната. На ръст и телосложение той не беше нищо особено и маниерите му бяха по-скоро сдържани. Ако имаше у него нещо, което да правеше впечатление, то това бе лицето му. Защото Марсел Далио имаше лице на стар морски вълк — като изсечено от къс скала и цялото набраздено от стихиите. Макар да беше на петдесет и пет, с това лице изглеждаше поне двайсет години по-възрастен.
Той тръгна по крайбрежната алея, без да бърза, като че искаше да запечата в съзнанието си всяка подробност от забележителната гледка, която представляваше тулонското пристанище с рибарските лодки, яхтите и корабите за далечно плаване. Тук беше хвърлил котва и гигантът „Шарл дьо Гол“ — корабът, на който Марсел беше старши офицер. Дори само мисълта за това го изпълваше с гордост.
Скоро Далио наближи любимото си бистро, в една от малките улички край кея. Собственикът го познаваше по име. Той го посрещна с широка усмивка и го съпроводи до „неговата“ маса в дъното на ресторантчето.
— Какво ще ми препоръчаш днес, Сезар?
— Овнешка яхния, мосю Далио. Мадам е надминала себе си.
— В такъв случай непременно ще го опитам. С чаша хубаво „Коте“ от долината на Рона.
Далио се облегна назад и се огледа. Беше началото на сезона и ресторантът още не беше започнал да се пълни докрай. Също така никой все още не проявяваше интерес към униформата му. Гостите на Тулон имаха навика да се втренчват в униформите на офицерите от флота, тъй като военноморската база беше една от атракциите на града. Никой уважаващ себе си турист не биваше да пропуска да види военните кораби. Мнозина успяваха дори да си направят разходка по море с яхта или туристическо корабче.
След малко поръчката му пристигна. Ястието наистина беше превъзходно, приготвено така, както само съпругата на съдържателя умееше, и Далио се хранеше бавно, за да се наслади на вкуса и аромата му. Поливаше всяка хапка с искрящото червено вино „Коте дю Рон“, чиято слава се носеше далече отвъд долината на Рона. За десерт си поръча цитрусова торта с чаша черно кафе. Когато приключи, се отправи към тоалетната. Влезе в една от кабинките, като преди това се наведе, за да се увери, че и останалите са празни. Заключи се, седна и зачака.
Само след секунди някой влезе в съседната кабинка и попита тихо на френски:
— Марсел?
— Да.
— Спокойно, стари друже. Не очаквам от теб да разкриваш държавни тайни.
— Знаеш, че не бих го направил, Питър.
— Знам. Какво откри?
— Официално сме демонстрирали маневри със загасени светлини пред група генерали от НАТО. — Далио замълча, тъй като някакъв мъж беше влязъл, за да си измие ръцете.
Когато водата спря да шурти и вратата на тоалетната се затвори, Питър попита съвсем тихо:
— Кои по-точно?
— Единият беше заместник-главнокомандващият, генерал Роланд ла Порт.
— А останалите?
— Не разбрах точно. Но ако съдя по униформите, имаше германец, испанец, англичанин и италианец.
Разговорът им отново беше прекъснат. В тоалетната влязоха двама мъже, порядъчно пийнали, които се смееха и разговаряха на висок глас. Питър и Марсел търпеливо изчакаха двамата да се разберат кой ще сваля червенокосата на бара.
Питър си зададе въпроса дали не блъфират, но в такъв случай го правеха доста умело.
Когато двамата най-после се уточниха и излязоха от тоалетната с тромаво клатушкане, Питър въздъхна:
— Проклети пияндета… А каква е неофициалната версия, Марсел?
— Знаех си, че ще ме попиташ, и се постарах да разбера. Двама от стюардите казаха, че генералите изобщо не се качили на палубата. През цялото време били долу, в заседателната зала. Разговорът им продължил доста време и си тръгнали, щом приключил.
— С хеликоптери? — В гласа на Питър се долавяше напрежение.
— Да. Аз бях долу, в машинното, и не ги видях, но така ми казаха стюардите.
Ето къде, значи, е бил генерал Мур през последните часове от живота си, размишляваше Питър. Но защо? Какво се е случило между четирите стени на онази заседателна зала?
— Не споменаха ли стюардите на каква тема е била срещата? — попита на глас.
— Не. И те нямаха представа.
— Ясно… Добре, ако случайно успееш да научиш още нещо, ще ти бъда много благодарен. Ето телефон, на който можеш да ми оставиш съобщение. — И той мушна едно листче под преградата.
— Добре. Ще имам предвид.
— Благодаря ти, Марсел. Много съм ти задължен.
— Хмм… Ще го имам предвид — позасмя се французинът. — Но по-добре да не ми се налага да се възползвам от услугите ти.
Питър излезе пръв, а малко след него и Далио, който се върна на масата си и си поръча още едно кафе. Огледа още веднъж заведението и не забеляза нищо подозрително. Питър, разбира се, вече беше изчезнал.
Военният информационен център на кораба беше сумрачно помещение, задръстено от най-съвременна електроника, за която бяха отишли не малко от парите на данъкоплатците. Високотехнологичната апаратура му придаваше почти стерилен вид.
Ранди беше седнала зад гърба на техника по съобщенията и наблюдаваше луминесцентните екрани на радарите и хидролокаторите. От радиопредавателя се разнасяше гласът на Макс, който се опитваше да надвика бръмченето на хеликоптера.
Макс патрулираше над алжирското крайбрежие и току-що се беше обадил, за да съобщи, че е видял корабчето, на борда на което се беше промъкнал Джон.
— Сигурен ли си?
— Напълно! — изрева той.
— А има ли следа от хора?
— Не виждам никого…
— На какво разстояние си?
— Около километър, но през бинокъла го виждам съвсем ясно.
— Къде може да са отишли?
— Има един нос, вдаден навътре в морето. На него се вижда някаква вила и в съседство — ниски, продълговати постройки. Има и нещо като военен плац… Мястото е доста изолирано. Главният път заобикаля носа и продължава на юг.
— Не забелязваш ли някакви хора? Някакво раздвижване?
— Нищо…
