— Добре — въздъхна Ранди. — Ще се чуем пак.
Тя се обърна към младия офицер, определен за неин помощник:
— Трябва да поговоря с капитана.
Намери капитан Лейнсон в каютата му — пиеше кафе с помощника си Шрьодер. Беше им наредено да отложат текущите си задачи и да окажат съдействие на ЦРУ. Това не ги радваше особено, но се отнесоха към мисията с необходимата сериозност.
Изслушаха плана на Ранди с нарастващ интерес. Най-после Шрьодер я увери:
— Добре, агент Ръсел, ще направим всичко възможно, за да ви вмъкнем там, и ще сме наблизо.
— Този план е съгласуван с Вашингтон и НАТО, нали? — попита капитан Лейнсон.
— От Ленгли ме уверяват, че е така — спокойно отвърна Ранди.
Капитанът кимна. Лицето му беше непроницаемо.
— Добре, ще ви вмъкнем, но все пак бих искал да получа потвърждение от Пентагона.
— Моля ви, само побързайте. Не знаем какво точно са замислили терористите, но нещата наистина са сериозни. По-добре да рискуваме живота на неколцина, включително и своя, ако ще предотвратим гибелта на хиляди. Няма да ви отнемам повече време.
И Ранди излезе от каютата, а двамата мъже гледаха след нея със смесица от скептицизъм и безпокойство.
Двайсет и шеста глава
След доста обикаляне Джон най-сетне стигна до крилото, където бяха спалните помещения. Тук стаите вече не бяха отделени със сводове, а имаха истински врати — резбовани, от тежка дървесина и с месингови украшения в стила на първите арабски или берберски династии по тези земи.
Спря в началото на един страничен коридор с прелестни мозайки по пода и стените. За изпълнението им бяха използвани гладко шлифовани полускъпоценни камъни в такова изобилие, че Джон имаше чувството, че е попаднал в пещерата на Аладин.
Пристъпи предпазливо в пищно украсения и едновременно с това изолиран коридор. По всичко личеше, че тук са били покоите на някоя важна особа. А вероятно и до ден-днешен беше така.
Стараеше се да стъпва безшумно. В дъното на коридора имаше една-единствена врата — масивна и с изящни орнаменти. Странното беше, че резето й се намираше от външната страна и беше спуснато.
Джон долепи ухо до вратата и сърцето му подскочи — чу шум от клавишите на компютърна клавиатура.
Лекичко вдигна резето и внимателно завъртя дръжката. Открехна вратата едва забележимо и видя стая, обзаведена по западен маниер — с тапицирани столове и дървени маси. Забеляза още легло и старинно писалище. В единия край на стаята имаше свод, зад който започваше друг коридор.
Но онова, което прикова вниманието му и го накара да настръхне, беше странното, подобно на гигантски октопод устройство, разположено на писалището. Джон го разпозна мигновено — това беше ДНК компютърът, а слабата висока фигура, надвесена над него, която виждаше само в гръб, беше не друг, а доктор Емил Шамборд.
Затаил дъх, Джон съзерцаваше всеки детайл от грандиозното изобретение — стъкления съд със сребристосинкавите снопчета желе, които съдържаха жизненоважните ДНК полимери, свързващите ги тънички тръбички и пихтиестата пяна, в която бяха потопени клъбцата, за да се избегне и най-малката вибрация и да се осигури стабилност на „четящия“ поток. Температурата в стъкления съд също се контролираше — Джон знаеше, че молекулярните взаимодействия са свръхчувствителни към температурните промени. Имаше и малък цифров уред за разчитане, регулиране и настройка.
В съседство се намираше друг уред със стъклен екран, свързан с множество тънички тръбички със съда с ДНК полимерите. През прозрачния екран се виждаха малки помпички и стъклени кутийки. Това очевидно беше ДНК синтезаторът, който служеше за захранване. Върху контролния му пулт примигваха светлинки.
Джон наблюдаваше всичко това в захлас, почти забравил къде се намира. Върху продълговатия стъклен съд имаше капак, а тънка метална пластина с биофилмово покритие (вероятно също вид молекулярен полимер) го отделяше от съдържанието на съда. Джон предположи, че това би следвало да бъде нещо като сензор, който поглъща химичната ДНК енергия, трансформира я и в резултат излъчва светлина.
Идеята да се използва молекулярен превключвател на светлинен принцип беше наистина гениална. Шамборд използваше ДНК молекулите като активни участници не само в компютъра, но и в сензора. Брилянтно решение на проблем, който досега беше изглеждал нерешим.
Джон не можеше да не се възхити на постижението на своя колега. След малко обаче успя да се изтръгне от унеса си и си припомни за какво е дошъл. ДНК компютърът представляваше заплаха за сигурността на света и трябваше да бъде унищожен. Джон знаеше, че Фред Клайн би искал това да стане незабавно, но той се спря, разкъсван от противоречиви чувства. Ученият в него съзнаваше стойността на това изобретение, което би могло да тласне напред развитието на човечеството и да подобри живота на хората. Ако сега го унищожеше, щяха да минат години, докато някой успееше отново да създаде нещо подобно…
Но попаднал в неподходящи ръце, ДНК компютърът се превръщаше в могъщо оръжие за унищожение и разруха и в такъв случай нямаше друг изход, освен… Той пристъпи напред, като притвори вратата безшумно. Щеше да направи последен опит да измъкне прототипа от бърлогата на терористите. Ако не успееше, щеше да прибегне до крайната мярка, но нямаше да си прости, ако поне не опиташе.
Погълнат от заниманието си, Шамборд изобщо не беше усетил чуждото присъствие. Смит се огледа, като трескаво преценяваше възможностите си. В стаята нахлуваше свеж нощен въздух, но прозорците бяха с решетки. Спря поглед на свода, зад който започваше вътрешният коридор. Сега забеляза, че той отвеждаше към друго помещение. Своеобразното разположение на стаите му подсказа, че това по всяка вероятност са били покоите на любимата жена на някой знатен турски велможа или берберски благородник.
Джон направи крачка към учения, който изведнъж рязко се извърна. В ръката си държеше пистолет.
В същия миг откъм вътрешното помещение се дочу вик:
— Не, папа! Това е Джон Смит, който се опита да ни помогне в Толедо! Той е наш приятел! Свали оръжието, моля те!
Шамборд се намръщи. Пистолетът остана насочен към Джон.
— Не си ли спомняш? — развълнувано продължаваше Терез. — Това е приятелят на доктор Целербах. Той се опитва да открие виновника за експлозията в „Пастьор“.
— И доста добре си служи с оръжието за доктор — отбеляза баща й. Очите му бяха подозрително вперени в Смит.
Джон се усмихна и каза, също на френски:
— Наистина съм лекар, доктор Шамборд. Но освен това съм тук, за да ви спася. Вас и дъщеря ви. Ще ви измъкна от ръцете на терористите. Имайте ми доверие.
— Доверие? — присви очи Шамборд. — Откъде можем да сме сигурни, че сте на наша страна? Казвате, че сте приятел на Мартин, че искате да ни помогнете… но защо? Кой ви изпраща? И как така вече два пъти успявате да ни откриете? Мисля, че отговорът е очевиден — вие сте един от тях и очаквате да се хванем на въдицата ви… За толкова наивни ли ни смятате?!
— Папа… — запротестира Терез и застана между двамата мъже. Това даде на Джон възможност да измъкне револвера си.
— Не съм един от тях, доктор Шамборд — твърдо каза той. — В Париж не казах на Терез цялата истина, за което се извинявам. Аз съм лекар, но освен това съм и офицер от американската армия. Подполковник Джон Смит, на вашите услуги. Кълна се, че единственото, което искам, е да ви помогна. Но трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да е станало късно. Преди малко всички се бяха събрали в залата с купола.
