Двайсет и седма глава
Ранди наблюдаваше двамата въоръжени мъже, които обикаляха вилата в противоположни посоки и се появяваха иззад ъгъла на равни интервали. Изглеждаха спокойни и при всяка среща си разменяха шеги и закачки, което я наведе на мисълта, че все още не знаят за проникването й в имението. Следователно „Щитът с полумесеца“ действително не разполагаше със съвременна апаратура за охрана — детектори, камери и оптически скенери — точно както се беше и надявала. Проникването в самата вила обаче щеше да бъде проблем — не си правеше никакви илюзии в това отношение.
Видя и третия охранител, застанал на верандата, озарен от меката светлина на луната. Той също не изглеждаше нащрек — беше изложил лицето си на хладния бриз с дъх на цитрусова гора и съзерцаваше облаците, които се носеха по небето.
Ранди беше проучила района — знаеше разположението на бараките за новобранци, плаца и площадката за хеликоптери. Беше видяла и хеликоптерите, с които разполагаха терористите — армейски „Хюи“ и „Хюз ОН-6 скаут“ — и двата доста старички. Охраняваше ги терорист с бял тюрбан и сънливо изражение. Скрита в храстите, Ранди успя да огледа и вилата — призрачнобяла в нощния мрак, с красив мозаечен купол, озарен от луната. Отзад имаше още един вход, охраняван от четвърти пазач — лениво отпуснат, също както и останалите трима.
Така беше поне до момента, в който един дребничък мъж с джинси и карирана риза не изхвърча от вилата и задъхано не започна да му говори нещо, като ръкомахаше и се озърташе. След малко дребният мъж с вид на азиатец влетя обратно във вилата, а охраната свали автомата от рамото си и започна да оглежда тъмната редица дървета около вилата.
Нещо се беше случило, но какво? Дали не бяха открили Джон?
Ранди се придвижи бързо към западната страна на вилата, където стърчеше едно асиметрично крило. Освен че изобщо не се виждаше от изток, до него нямаше достъп отвън и прозорците му бяха с решетки. По обзелото я тягостно чувство Ранди отгатна почти интуитивно какво е било предназначението на това изолирано, подобно на затвор крило. Сигурна беше, че именно тук са били държани под ключ жените на някой знатен мюсюлмански велможа.
Тя мрачно поклати глава и се промъкна по-наблизо. Видя светлина в три от прозорците и чу отвътре някакви гласове. Говореха на френски и на арабски. Не можеше да чуе какво точно казват, но беше убедена, че единият от гласовете принадлежеше на Терез Шамборд. Беше виждала нейна снимка и щеше да я познае. Пристъпи към единия от прозорците, повдигна се и погледна през решетките.
Мавритания, Абу Ауда и още двама въоръжени терористи стояха насред стаята. От пръв поглед долови, че във въздуха се носеше напрежение. Не можеше да види с кого разговаряше Мавритания и се промъкна до другия прозорец. Сърцето й подскочи — видя двамата Шамборд и Джон! Но радостта, че ги е открила, бързо отстъпи мястото на тревога — заплашваше ги смъртна опасност.
Чу гневните думи на Абу Ауда:
— Много се разприказвахме. Водете ги в килията!
Чу и думите на Мавритания, от които я побиха тръпки.
Не биваше да допусне предсказанието му да се сбъдне. За нищо на света.
Трябваше бързо да вземе решение. Терористите отведоха Джон и Терез и в стаята останаха само Мавритания и доктор Шамборд. Тук беше и ДНК компютърът. Поне така предполагаше, въпреки че не беше съвсем сигурна в това, защото не знаеше как точно би трябвало да изглежда.
От там, където беше застанала, можеше да се прицели в единия или в другия от мъжете, но щеше да й е доста трудно да улучи прототипа. Ако застреляше единия, другият веднага щеше да залегне… В такъв случай в кого от двамата трябваше да стреля? И дали все пак не беше по-добре да се опита да унищожи компютъра?
Трескаво претегляше плюсовете и минусите на всяка от възможностите.
Ако успееше да извади от строя компютъра, нямаше никаква гаранция, че Шамборд нямаше да го поправи или да направи нов. От което може би следваше, че трябва да застреля самия Шамборд? Но ако Мавритания вече разполагаше с още някой, способен да управлява компютъра? Не беше ли най-добре да застреля Мавритания? Откъдето и да го погледнеш, това нямаше да бъде загуба.
Ако Шамборд останеше жив и по някакъв начин успееше да го измъкне от тук… него и компютъра, човечеството нямаше да се лиши от едно грандиозно изобретение, което можеше да допринесе неимоверно за напредъка му — всичко зависеше от това, в чии ръце щеше да попадне.
От друга страна… тя въздъхна. С този изстрел щеше да вдигне всички на крак и да подпише смъртните присъди на Джон и Терез — това беше повече от сигурно.
Може би не биваше да избързва. Нали в края на краищата имаше и резервен план, който в случай, че нещата тръгнеха на зле, щеше да елиминира проблема с един замах — щеше да унищожи компютъра, но също така и цялата вила, и всички в нея. Ако се стигнеше дотам.
А междувременно Ранди щеше да направи каквото е по силите й. Тя затича към предната част на вилата, приведена покрай стената. Чуваше грохота на прибоя и й се струваше, че и той пулсира с ритъма на сърцето й. Надникна иззад ъгъла и видя Абу Ауда и хората му да отвеждат Джон и Терез в посока на бараките. Изчака да се отдалечат и ги последва.
Джон се озърташе, опитвайки се да намери начин да измъкне от ръцете на терористите себе си и Терез. Абу Ауда и двамата бедуини ги преведоха през една мандаринова горичка и спряха пред малка дървена барака на около петдесет метра от лагера за новобранци. Във въздуха се носеше натрапчивото замайващо ухание на цитрусови дървета.
Единият от мъжете отвори тежката врата и Абу Ауда срита Джон навътре, като изръмжа:
— Прекалено много неприятности ни докара, американецо. Ако зависеше от мен, досега щеше да си мъртъв. Бъди благодарен на Халид, че вижда по-надалеч и съобразява онова, което на мен ми убягва. Е, затворен тук, поне няма да създаваш проблеми и ще имаш достатъчно време да помислиш за греховете си и да се покаеш. Същото се отнася и за теб, непокорна, устата жено!
Бедуините блъснаха Терез вътре и затръшнаха вратата. В ключалката се превъртя ключ, чу се шум на спуснато резе и дрънчене на катинар.
— Боже Господи! — прехапа устни Терез и поклати глава като обречена.
Джон се опита да се пошегува:
— Не така си представях следващата ни среща…
Бледата светлина на луната очертаваше на циментовия под малък четириъгълник. Единственото прозорче беше с решетки, на повече от три метра от земята.
— Аз също… — опита се да отвърне на усмивката му Терез. Лицето й беше загубило свежестта си, но не и изтънчената си, одухотворена красота. Тя въздъхна. — Надявах се, че ще дойдете на някое от следващите ми представления, а след това ще вечеряме заедно…
— Много бих искал да беше станало така…
— Странно… как рязко се променя понякога животът.
— Нали? — тихо каза Джон.
Тя го погледна втренчено.
— Звучите като човек, чиято съдба е минала през доста превратности…
Джон поклати глава. Нямаше желание да захваща тази тема — не и тук, не и сега.
— Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Не можем да ги оставим да сторят каквото са намислили.
— Но как бихме могли?
Наистина — как? Джон дори не можеше да стигне до прозорчето, за да изпробва здравината на решетките. Единственото, на което можеше да се стъпи, беше тясното затворническо легло, а то беше заковано за срещуположната стена.
— Ще те повдигна — реши най-после той. — Ако имаме късмет, може някоя от решетките да е разхлабена…
Терез стъпи на раменете му, но след няколко напрегнати секунди каза отчаяно:
— Решетките са здраво заковани…
Можеше да се очаква. Постройката беше стара, солидна — вероятно е служела за затвор още преди
