Нека да използваме момента и да побързаме…
— Вие сте американски офицер… — повтори Терез. — Тогава… — Тя се обърна към баща си. Очите й трескаво горяха на бледото развълнувано лице. — Той е тук, за да ни помогне!
— Така е — повтори Смит.
— Сам? — поклати глава Шамборд. — Това е невъзможно. Знаете ли с кого си имате работа?
— Ще намерим начин да се измъкнем от тук заедно. Трябва само да ми вярвате.
Шамборд го гледаше изпитателно.
— А можете ли да докажете, че сте този, за когото се представяте?
— В момента не. Би било прекалено рисковано… надявам се, че разбирате.
— Разбирам само, че очаквате да приемем думите ви за чиста монета. Не искате ли прекалено много от нас? Дори да сте на наша страна, това начинание ми се струва твърде… авантюристично. А аз не мога да рискувам живота на дъщеря си.
— Това, че ви открих повторно и най-вече това, че успях да стигна до тук, доктор Шамборд, би трябвало да ви говори нещо. Не съм аматьор и ще направя всичко, за да ви защитя. Радвам се, че и вие имате пистолет — ще ни свърши добра работа. Но как така се е озовал във вас?
Шамборд мрачно се усмихна.
— Явно всички си мислят, че съм само един застаряващ многознайко, който витае в облаците… Какво пък — нека си го мислят, щом това ми дава възможност да се възползвам от непредпазливостта им. Пистолетът беше забравен в един от автомобилите и аз успях да го взема, без да ме забележат. И както се досещате, не са си направили труда да ме претърсват повторно…
— А за какво ти беше пистолетът, папа? — попита Терез, смъртнобледа.
Шамборд сви рамене.
— Можеше да потрябва…
Джон се намеси:
— Моля ви, да побързаме… Ще ви помогна да разглобите компютъра.
Шамборд изключи устройството и двамата се заловиха за работа. През това време Джон се опитваше да събере колкото може повече информация — колко, горе-долу, са терористите, с колко автомобила разполагат, откъде минава пътят, по който може да се излезе от имението, и охраняван ли е.
Шамборд отговаряше стегнато и изчерпателно:
— Има един тесен път, който свързва имението с крайбрежната магистрала. Магистралата свързва Алжир и Тунис, но е доста отдалечена от имението — поне на километър. Пътят не стига до самата вила, а свършва при лагера за новопостъпили терористи. Там ни остави автомобилът, който ни докара. Освен него видях още няколко военни автомобила. Има и площадка за хеликоптери. Вилата се охранява от поне пет- шест човека, които се сменят, но не мога точно да кажа колко са всички терористи в базата. Освен това едни пристигат, други тръгват нанякъде… А и новобранците в лагера не са малко…
Джон слушаше съсредоточено, като се стараеше да не показва раздразнението си от това, че Шамборд разкомплектоваше изобретението си прекалено бавно. В края на краищата това беше трудът на живота му — разбираемо беше да трепери над него.
Стратегията на бягството вече започваше да се оформя в главата на Джон. Трябваше да се доберат до паркинга, без да бъдат забелязани — оттам нататък беше въпрос на бързина. И на късмет.
В залата с купола Мавритания и изтощеният от пътуването доктор Сюлейман водеха доста мъчителен разговор на четири очи. Двамата разговаряха на френски. Мавритания седеше на ръба на дървената маса и небрежно полюшваше крака във въздуха като малко момче. Измамното впечатление за мекота и подкупващо добродушие, което оставяше у хората, винаги безкрайно го беше забавлявало. Играеше си като котка с мишка с наивниците, които не го взимаха на сериозно, защото в изопачените им представи само физическата сила беше достойна за уважение.
— Значи, казваш, че Смит нахлу в апартамента ти така, изневиделица?
— Не! Един приятел от института се обади да ме предупреди, но само половин час по-рано. Така и не разбрах как се е добрал до адреса ми…
— В документите ти в „Личен състав“ беше записан фалшив адрес, нали?
— Точно така.
— Но очевидно някой все пак е знаел къде живееш и ги е завел до там… А защо не тръгна веднага? Какво те забави?
— Трябваше да завъртя няколко телефона, да сложа в ред нещата си и да кажа на приятелката си какво да прави.
— Добре… А сигурен ли си, че онзи мъж беше сам и че отвън е нямало още някой?
— Да, нали вече казах… Оня, черният, сто пъти ме попита. Никой не би могъл да ме проследи, без да го усетя — да не съм вчерашен?!
Изведнъж по коридора прокънтяха стъпки и в залата нахлуха капитан Дариус Бонард, Абу Ауда и двама въоръжени бедуини. Лицата на капитана и на черния гигант бяха разкривени от ярост.
— „Оня, черният“, никога не говори празни приказки, филипинецо! — изръмжа Абу Ауда. — Мислиш се за много хитър, но си ги довел до тук, без дори да се усетиш! Заради теб се опитаха да проследят и мен, но при Барселона им се изплъзнах. А ти не си си отварял очите, жалък нещастнико, и през целия път от Париж до тук са били по петите ти!
— Имаме неопровержими доказателства за това — добави Бонард. Лицето му беше кървавочервено.
Сюлейман слушаше смъртноблед, а Мавритания бързо попита:
— Стигнали са до тук?!
— Човекът, който беше оставен да пази корабчето, е мъртъв, наръган с нож. Следователно на борда е имало още някой. И къде според теб е той сега?! — нахвърли се върху Сюлейман капитан Бонард.
— Кой е бил? Джон Смит?
— Скоро ще разберем. Хората ти вече претърсват…
— Да вървим и ние…
„Морският ястреб“ летеше без светлини в нощта. Той закръжи ниско над парниците и цитрусовите горички, недалеч от мястото, където продълговатият нос се вдаваше в морето. Ранди беше застанала на вратата на хеликоптера, готова за скок, а вятърът брулеше лицето й. Беше облечена в маскировъчен гащеризон, а косите й бяха скрити под черната шапчица. На гърба й имаше раница. Тя се взираше надолу и мислеше за Джон. Къде ли беше той сега? Дали изобщо беше жив? Опита се да съсредоточи мисълта си върху мисията, тъй като нейният успех беше по-важен от всичко останало, по-важен от живота на отделните хора. ДНК компютърът трябваше да бъде унищожен, преди да е започнал да сее смърт.
Тя хвана ремъците на парашута и даде знак, че е готова. След малко и пилотът на свой ред даде знак, че хеликоптерът е в подходяща позиция. Ранди скочи в тъмната бездна, като се опитваше да забрави за страха си. След малко сви колене и тупна на земята, като се претърколи. Свлече от себе си парашута — нямаше да си прави труда да го заравя, и бездруго скоро щяха да разберат за пристигането й.
Включи малкия предавател:
— „Саратога“, чувате ли ме? „Саратога“?
Звукът от военния информационен център на крайцера беше чист и ясен:
— Чуваме те, „Морски ястреб 2“.
— Прието.
Ранди мушна предавателя в джоба си, свали миниавтомата от рамото си и побягна навътре през цитрусовата горичка, като се придържаше встрани от отъпканите пътеки. Луната беше надвиснала ниско над хоризонта и млечнобялата й светлина хвърляше върху стъклата на парниците мистериозни призрачни отблясъци. В далечината се чуваше ритмичният плясък на вълните, които се разбиваха в брега. Високо над главата й искряха звезди, но самото небе изглеждаше по-мрачно и непроницаемо от всякога. Не долавяше никакъв шум, освен диханието на морето и прошумоляването на вятъра в клоните на цитрусовите дръвчета.
Изведнъж чу приближаването на два автомобила по магистралата. Те профучаха зад гърба й, но в
