векове. Тук са хвърляли нещастниците, пленени от пиратите, или провинилите се роби.
Нямаше шанс да се справят с масивната тежка врата — не и без помощ отвън.
Почти бяха изгубили надежда, когато до тях достигна странен звук — сякаш мишка или катерица се опитваше да прегризе нещо. Джон се ослуша, но не можа да определи откъде точно идваше звукът.
— Джон!
Шепотът, който долетя, беше толкова тих, че в първия миг му се стори, че чува само ехото на тревожните си мисли.
— Джон, по дяволите!
Той се озърна объркано.
— Задната стена, глупчо!
— Ранди! — възкликна той и бързо коленичи до стената. — Ти ли си това?
— А ти кого очакваше? Някоя русалка ли?
— Защо шепнеш?
— Хората на Абу Ауда са навсякъде. Трябва да ви измъкна от капана, без сама да се хвана…
— Как изобщо успя да стигнеш до тук?
Като познаваше Ранди, въпросът май беше излишен.
— Наложи се да убия двама от хората на Абу Ауда. Още не са ги открили, но всеки момент и това ще стане. Налага се да побързаме.
— Какво предлагаш?
— Отначало мислех да опитаме с вратата… Аз щях да се заема с ключалката, да дръпна резето и да откача пантите. След което щеше да се наложи да се понапънеш…
— Да, би могло да стане…
— После ми дойде наум друго. Тук, долу, дървото е доста прогнило. Май ще стане по-бързо, ако прокопая дупка с ножа си. Вече започнах…
Джон и Терез се спогледаха. До ушите им отново долетя приглушеният шум — като от зъбките на горско животинче. Ранди работеше доста бързо.
След малко чуха шепота й:
— Хайде, момко, време е да проявиш мъжката си сила!
Джон и Терез коленичиха и натиснаха стената от вътрешната страна. Отначало не се получи нищо, но след малко старото, проядено от насекоми дърво поддаде и прогнилите дъски хлътнаха. Ранди разчисти отвора от външната страна и Джон и Терез успяха да се промъкнат навън.
Нощният ветрец облъхна лицата им. Ранди се беше притаила в сенките на цитрусовата горичка, взираше се напрегнато в мрака и държеше миниавтомата си, готов за стрелба. Направи им знак да я последват и запълзя на лакти в тревата. Напредваха бавно, предпазливо. През клоните над главите си виждаха луната, която се издигаше все по-нависоко в небето. Минаха покрай телата на двамата убити от Ранди терористи. Другарите им още не ги бяха открили.
След малко спряха за кратка почивка в сянката на няколко палми. Ранди облегна гръб на един от стволовете и предупреди:
— Две-три минути, не повече. Скоро ще плъзнат навсякъде…
— Благодарим ти, че ни измъкна — прошепна Джон.
— Благодаря — погледна я и Терез.
Ранди й се усмихна.
— Най-после се срещнахме. Радвам се, че ви отървахме от ръцете на онези типове.
— И аз… Но държат баща ми и не знам какво ще му сторят… Способни са на всичко.
— Така е — замислено отвърна Джон, после изведнъж попита невинно Ранди:
— Случайно да ти се намира резервен пистолет?
Тя поклати глава неодобрително. Джон се любуваше на изразителното й лице, на русия кичур, изплъзнал се изпод шапчицата.
— Хмм… Още не знам за кого работиш, но хайде, от мен да мине. — И тя му подаде деветмилиметров „Зиг зауер“ — същия модел револвер, какъвто се беше наложило да изхвърли в една от кофите за боклук на летището в Мадрид. — Зареден е!
— Много ти благодаря! Моментът е критичен… — И Джон разказа какво беше чул в залата с купола.
— Значи Мавритания планира ядрен удар срещу Йерусалим?! — изгледа го Ранди като втрещена.
— Точно така. Решил е да го осъществи посредством руска бойна глава със среден радиус на действие, вероятно за да сведе до минимум пораженията върху съседните на Израел арабски държави, но те също ще пострадат. При всички случаи. Последствията ще са по-жестоки, отколкото при аварията в Чернобил.
Терез потръпна.
Очите на Ранди трескаво блестяха.
— Джон, дойдох с американския военен крайцер „Саратога“. Те са на около седемдесет мили от тук и очакват обаждането ми по радиостанцията. Има начин да спрем удара на терористите, макар и това да беше крайната мярка, защото планът е драстичен… — Тя въздъхна. — Ако успеем да измъкнем Шамборд и компютъра — добре. Тогава просто ще ни вземат от тук и изчезваме… Ако не… — Тя погледна смутено Терез.
— Продължавайте, мадмоазел Ръсел — кимна младата жена. Лицето й беше смъртнобледо. — През последните денонощия чух какво ли не и свикнах да очаквам най-лошото…
— Не можем да оставим ДНК компютъра в ръцете им — каза Ранди, като я гледаше в очите. — Това е.
— Тоест?
— Ако нещата стигнат дотам… от „Саратога“ имат готовност да изпратят ракета SM-2 върху вилата. Трябва да сме сигурни, че ДНК компютърът е елиминиран. Това е целта на мисията ни.
— Това означава, че всички, които са във вилата…
— … също ще загинат.
Джон наблюдаваше лицата на двете жени.
— Баща ми не е един от тях… — глухо каза Терез. — Той не заслужава да умре. Той…
— Знам — прекъсна я Ранди. — Не искаме той да пострада, но…
— Затова ще направим всичко, което е по силите ни, за да го измъкнем — намеси се Джон. — А колкото до компютъра, щом има сигурен начин да бъде унищожен, ще го оставим…
— Благодаря ти — погледна го Терез. — Това исках и аз… Да знам, че сме направили всичко необходимо. Но ако нищо друго не остава… — тя помълча и добави едва чуто, — знаете как да постъпите. Най-важното е да ги спрем.
Ранди погледна часовника си.
— Добре тогава. Разполагаш с десет минути, Джон. Ето ти този предавател. Свържи се с мен веднага, щом тръгнеш да излизаш от вилата, за да мога аз на свой ред да се обадя по радиостанцията на момчетата от „Саратога“.
— Разбрано.
— Ще дойда с теб — каза изведнъж Терез.
— Как можа да си го помислиш?!
— Говоря сериозно. Ако не вярваш, опитай се да ме спреш. Освен това… може би наистина ще имаш нужда от мен, за да склониш баща ми да те последва…
Тя се обърна към Ранди.
— Ако ми дадеш пистолет, знам как да си служа с него.
Ранди се поколеба за миг, но после кимна:
— В такъв случай вземи моята берета. Желая ви късмет. И… побързайте.
Джон изчака охраната да свие зад ъгъла и поведе Терез на бегом към предния вход на вилата. Долепиха гръб от двете страни на вратата и в следващия миг отвътре излезе третият охранител. Един куршум от пистолета със заглушител го повали на земята. Джон вмъкна вътре тялото, а Терез внимателно затвори вратата след него. Стараеха се да не вдигнат почти никакъв шум. Откъм залата с купола отново
