— Тук Роджър, агент Ръсел. Поздравления за успешно приключилата мисия.
Гласът на Ранди звучеше глухо:
— Предайте още, че подполковник Джонатан Смит от американската армия и дъщерята на доктор Шамборд, Терез, са загинали при експлозията. И ме измъкнете от тук.
Ранди изключи предавателя и се загледа в нощното небе. Луната надзърна иззад облак и се скри отново. Всичко беше свършило. Тя въздъхна и нещо сякаш се отприщи в нея. Риданието я разтърси и дълго сдържаните сълзи бликнаха от очите й.
Част III
Двайсет и осма глава
Агентът на ЦРУ Джеф Масуд, се промъкваше предпазливо през развалините на Южен Бейрут — призрачен град, над който витаеше дух на обреченост. Във въздуха се носеше пушилка и навсякъде се виждаха опустошенията на продължителната гражданска война, превърнала града, известен някога като „Париж на Изтока“, в мрачна сянка на самия себе си. И въпреки че централната част на Бейрут лека-полека се връщаше към живот, тук все още бе мъртва, „ничия“ зона, погребана под купища изпотрошени тухли.
Джеф беше въоръжен и с променена външност. Задачата му беше да установи контакт с важен източник на информация, чиито координати откриха в тефтерчето на друг агент, загинал при атентат.
Тази мисия нямаше да бъде никак лесна и можеше да бъде осъществена единствено благодарение на разузнавателните средства, с които разполагаше американското правителство — от традиционните разузнавателни самолети „U-2“ до свръхмодерните сателитни системи и безпилотните самолети с дистанционно управление.
Тъй като навсякъде цареше разруха и сградите бяха сринати почти до основи, Джеф разчиташе за ориентация единствено на специално програмираното миниатюрно навигационно устройство. От време на време спираше и се взираше в екрана, който му показваше картина на улиците в района. Триизмерният образ се предаваше директно от един от дистанционно управляваните разузнавателни самолети и с негова помощ Джеф се придвижваше напред.
Беше изминал близо половин километър, когато изведнъж някъде съвсем наблизо проехтяха пушечни изстрели и зад гърба му се чуха стъпки. Пулсът му се ускори и той се притаи в сянката на един овъглен танк, зарязан насред улицата. Измъкна пистолета си. Трябваше да стигне до мястото за връзка бързо, преди да са го открили.
Отново хвърли поглед на мининавигатора. Вече беше близо. Но докато се ориентираше накъде да свие, се случи нещо невероятно, нещо немислимо. Екранът на мининавигатора угасна. Джеф тихо изруга и се втренчи в него невярващо. Може би всеки момент образът щеше да се възстанови… В противен случай беше загубен. Нямаше никаква идея накъде трябва да върви. Започна отчаяно да натиска бутоните, но на екрана се появи само обичайната „камуфлажна“ информация — телефони, уговорени срещи и т.н., която задължително трябваше да фигурира в мининавигатора. Връзката със сателита обаче беше преустановена.
Нямаше никакво обяснение за онова, което се беше случило. Без мининавигатора се чувстваше съвършено безпомощен, но щеше да се опита да се справи. Горе-долу си спомняше откъде трябва да мине…
Тръгна отново сред развалините, като се озърташе. Тук някъде трябва да беше… Последното, което видя, бяха дулата на четири пушки, насочени към него. Четирите изстрела прокънтяха почти едновременно.
На юг от Вашингтон се намираше историческият Форт Белвоар, който сега приютяваше няколко десетки организации към Министерството на отбраната. Някои от тях бяха свръхсекретни — сред тях беше и центърът за получаване на сателитна информация към Националната разузнавателна служба. Тази мощна организация разполагаше с бюджет от милиарди долари — сума, която надхвърляше многократно средствата, изразходвани годишно от ЦРУ, ФБР и Националната служба за сигурност. Тя беше създадена още през 1960 г., но съществуването й беше оповестено официално едва през деветдесетте.
Центърът за приемане на сателитна информация разполагаше с най-модерната електроника и с най- добрите експерти аналитици. Една от тях беше и Дона Линдхърст, с гарвановочерна коса и обсипано с лунички лице. Шести пореден ден работеха под такова напрежение, че тя вече едва издържаше. В момента наблюдаваше на екрана един от центровете за изстрелване на ракети в Северна Корея — държавата, която открай време представляваше потенциална заплаха за Съединените щати и техните съюзници и беше превърнала военната индустрия в свой приоритет.
Дона работеше към Националната служба за сигурност от години и знаеше, че разузнавателните сателити се използваха вече близо четири десетилетия. Те обикаляха на около стотина километра от повърхността на земята и изпращаха черно-бели кадри от всяко кътче на планетата, което представляваше интерес за ЦРУ, висшите военни или хората от правителството. По такъв начин сателитите осигуряваха поглед върху „горещите“ зони — от гражданската война в Судан до природните бедствия в Китай — нищо не оставаше извън обсега им.
Една от „критичните“ точки беше и Северна Корея. Не можеха да допуснат някое враждебно настроено правителство да се възползва от възникналите напоследък електронни смущения. Само това липсваше. Гърлото на Дона беше пресъхнало от притеснение — кадрите, които в момента течаха на монитора, бяха доста обезпокояващи.
Тя се взря напрегнато в екрана и се опита да фокусира образа така, че да получи по-добра видимост. Този сателит беше от най-усъвършенствания вид и препращаше кадри всеки пет секунди. Дона държеше да се увери дали наистина има повод за тревога, тъй като онова, което беше видяла, твърде много наподобяваше струя горещи газове, които се отделяха при изстрелването на ракета. Дано се лъжеше…
Тя се наведе развълнувано напред, като продължаваше да сканира образите и да обработва данните, но изведнъж… мониторът угасна. Дона примигна изумено и отмести стола си назад. Цялата стена с екрани беше излязла от строя. Тя гледаше като втрещена и се молеше тази безпрецедентна авария да не се окаже фатална. Защото ако в този момент в Северна Корея действително подготвяха ядрена атака срещу Америка, нищо не би могло да ги спре.
По коридорите на Белия дом се усещаше някакво празнично оживление, сякаш беше навечерието на Коледа или Денят на благодарността. А президентът Кастила, който беше събрал съветниците си в Овалния кабинет, се усмихваше — нещо, което не му се беше случвало през последните няколко дни.
— Много се радвам, че целият този кошмар най-после свърши, сър. — Винаги сдържаната Емили Пауъл- Хил, съветник по въпросите на националната сигурност, днес изглеждаше необичайно развълнувана.
— Успяхме, Емили! Все пак успяхме… — И президентът стана от мястото си зад писалището и седна до нея на дивана — рядко си позволяваше подобно скъсяване на дистанцията, но днешният ден беше изключителен. Имаше чувството, че огромен товар се е свлякъл от плещите му. Радваше се да види облекчението, изписано на всички лица. И все пак не биваше да се забравя и за онези, които бяха платили с живота си за удържаната победа.
— Господа, нека отдадем дължимото на онези доблестни американци, които работят далеч от родината и ежедневно залагат на карта живота си, но без чиято безкористна саможертва много от нашите победи не
