биха били възможни.
— Така е — кимна адмирал Стивънс Броуз. — Разбрах от капитан Лейнсон от „Саратога“, че заслуга за унищожаването на бърлогата на терористите и на онзи чудовищен компютър имат агентите от ЦРУ.
— И по-конкретно агент Ръсел — добави директорът на Централното разузнаване. — Справила се е блестящо, както обикновено.
— Господа, истината е, че този път ни се размина на косъм. — Президентът изгледа събралите се със сериозно изражение. — Изводът е, че ни чака много работа, за да не ни свари бъдещето отново неподготвени. Щом беше създаден действащ молекулярен компютър, знаем ли какво ще ни поднесе утрешният ден? Науката се развива, това е неизбежно, и ние не можем да останем на място и да смятаме, че това, което е било ефективна защита днес, ще гарантира сигурността ни и утре.
— Е, поне получихме малка отсрочка — въздъхна Емили Пауъл-Хил. — Слава богу, проектът на доктор Шамборд значително беше изпреварил времето си и едва ли скоро ще се сблъскаме с друго такова революционно изобретение.
— Не бих разчитал на това — възрази президентът. — По-скоро бих гледал на случилото се като на сериозно и недвусмислено предупреждение.
Събралите се в Овалния кабинет се спогледаха. Телефонен звън наруши настъпилото напрегнато мълчание.
Сам Кастила знаеше, че за да го търсят по време на заседание, въпросът не търпеше отлагане.
— Да? — в гласа му се долавяше безпокойство.
Обаждаше се Фред Клайн.
— Може ли да се видим, господин президент?
— Сега ли?
— Да, сър. Веднага, ако е възможно.
Ранди и Питър седяха до леглото на Марти в скъпата частна клиника на доктор Камерън. В болезнения разговор беше настъпила пауза и сега отвън долиташе само приглушеният уличен шум. По бузите на Марти се стичаха сълзи.
Вестта за смъртта на Джон го беше разтърсила. През всички тези години Джон беше най-близкият му приятел, въпреки че двамата бяха толкова различни, а може би — точно заради това. Те някак взаимно се допълваха и всеки дълбоко ценеше качествата, които откриваше у другия и които самият той не притежаваше. Без Джон светът на Марти нямаше да е вече същият. Със смъртта на приятеля му в живота му зейваше огромна празнина, която нищо нямаше да е в състояние да запълни.
Откакто чу мрачната вест, Марти не беше проронил и дума, но изглеждаше безутешен. Ранди взе ръката му в своята. Нейното лице също беше мокро от сълзи. Единствено Питър с нищо не издаваше скръбта си.
— Марти, той знаеше какъв риск поема — тихо каза Ранди. — И знаеше защо го прави.
— Той беше… истински герой — промълви Марти през сълзи. Не му беше лесно да изразява емоциите си и сега с усилие търсеше точните думи. — Казвал ли съм ви колко много съм се възхищавал винаги на Бертран Ръсел? Бях десетгодишен, когато прочетох неговите „Математически принципи“ и тази книга преобърна представите ми за света, разкри ми нови хоризонти. Беше… изумително преживяване. И Ръсел стана моят герой. Знам, че това са силни думи, винаги съм предпазлив, когато ги използвам, затова можете да сте сигурни, че не преувеличавам.
Ранди и Питър се спогледаха озадачено. Все още не можеха да схванат накъде бие Марти, но знаеха, че мисълта му следва особена нишка, и го слушаха най-внимателно.
— Разбира се, Мартин Лутър Кинг, Уилям Фокнър, Мики Мантъл също бяха мои герои — говореше Марти през сълзи. — Но Джон винаги е бил… най-големият ми герой. От детството — досега. Разбира се, никога не му го казах… Той умееше всичко, в което мен не ме биваше. Е, и обратното… Това ни харесваше. Джон беше приятел, какъвто се среща веднъж в живота… И то само ако извадиш късмет. Не знам как ще живея отсега нататък — чувствам се, като че ли са отрязали част от мен… — Той преглътна сълзите, които го задавяха.
Ранди стисна ръката му.
— Знам колко ти липсва Джон… Знам как се чувстваш, защото и с мен е същото… До последния миг се надявах, че ще успее… Той също се надяваше… — Тя сведе глава и не довърши. Отново заплака неутешимо.
— Джон знаеше какво прави — мрачно каза Питър. — Такъв е животът. Все някой трябва да върши черната работа, за да могат господата бизнесмени и техните съпруги, и продавачите, и чиновниците, и милионерите да спят спокойно.
Ранди долови горчивината в гласа на стария агент, почувства безкрайната му самота. Питър също не обичаше големите думи и прочувствените изблици — това беше неговият начин да изрази болката си.
— Аз исках да помогна — тихо каза Марти. — Исках да бъда до него…
— Знам, братле — внезапно омекна гласът на Питър. — Той също го знаеше.
Тримата помълчаха и в стаята отново влетя уличният шум. Животът продължаваше.
— Понякога всичко става не така, както бихме искали… — промърмори Питър като на себе си.
Изведнъж телефонът на нощното шкафче звънна и тримата се спогледаха. Питър вдигна слушалката.
— Тук Хауел. Нали се разбрахме да не… Какво?! По дяволите… Кога? Ясно. Разбрах, ще се заема.
Той бавно остави слушалката. Лицето му беше мрачно, изопнато.
— Току-що получих свръхсекретна информация от „Даунинг стрийт“. Някой е поел контрола над всички американски военни сателити в космическото пространство и е блокирал достъпа на Пентагона и НАСА до тях. Известен ли ви е начин, по който би могло да стане това, освен…
Ранди прехапа устни.
— Възможно ли е да са успели да изнесат компютъра? Изключено… Тогава, как…
— Проклет да съм, ако разбирам нещо, знам само, че при това положение опасността изобщо не е отминала. И преследването ще трябва да започне отново — пресипнало каза Питър.
Ранди поклати глава.
— Не разполагаха с време, за да изнесат прототипа от вилата. Ами ако… Шамборд е оцелял? Да… така трябва да се е случило… О, Боже.
Марти се надигна развълнувано.
— Ако Шамборд е оцелял, възможно е и Джон…
— От едното не следва непременно другото — възрази Питър. — „Щитът с полумесеца“ биха направили и невъзможното, за да измъкнат Шамборд невредим, това е ясно. Затова пък не биха имали нищо против да видят мъртви Джон и мадмоазел Шамборд, няма защо да се лъжем. Освен това Ранди твърди, че е чула стрелба с автомат. Последвана от… тържествуващи възгласи.
— Точно това написах и в доклада си — въздъхна Ранди. — Ако не е бил прострелян, Джон е загинал при експлозията. И все пак…
Марти отметна завивките и скочи на крака, въпреки че още се олюляваше.
— Джон е жив! Знам го. И не ме интересува какво смятате вие двамата!
Съзнанието му явно беше решило да отхвърли болезнената мисъл. Той продължи настойчиво:
— Има шанс Джон да е оцелял! И в такъв случай може би се нуждае от помощта ни. Представете си, че лежи там някъде ранен, безпомощен… или онези зверове се готвят да го убият! Трябва да го потърсим, незабавно!
Очевидно въздействието на поредната доза „Мидерал“ върху него ставаше все по-слабо и Марти се изпълваше с енергия и с непоколебимо желание за действие. В такива моменти се чувстваше готов да премести планини. А сега ставаше въпрос за най-добрия му приятел — за Джон, за когото бе готов да мине през огън и вода.
Питър сложи ръка на рамото му.
— Успокой се, братле. Мисли трезво. В момента си позволил на въображението си да се развихри…
