Льо Сокс бавно закрачи надолу по крайбрежната улица, като се озърташе като любопитен турист. Древното пристанище наистина представляваше живописна гледка. Горе, на хълма, като страж на града се издигаше базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“, обляна от светлина.
Най-после Льо Сокс сви в една от страничните улички, хлътна във входа на стара тухлена сграда и се изкачи на четвъртия етаж. Отключи вратата на единия от апартаментите, влезе, седна на леглото и вдигна телефона.
— Хауел — рязко прозвуча след малко в слушалката.
— Знам, че не е в стила ти да поздравяваш с „добър вечер“, но и едно „здравей“ щеше да свърши работа — отбеляза Льо Сокс.
— Карстен, къде си, по дяволите?
— В Марсилия.
— Е? Какво?
— Няколко часа преди самолетът на генерал Мур да се разбие край Гибралтар, френският кораб „Шарл дьо Гол“ е бил в морето югозападно от Марсилия със загасени светлини. По това време не са се провеждали никакви учения. Странно, нали?
— Определено. Благодаря ти, Карстен. Тази информация е много интересна…
— И ми струваше двеста долара.
— По-вероятно сто, но хайде, от мен да мине, ще изпратя сто лири.
— Щедростта винаги се възнаграждава, Питър.
— Щом казваш… Пази се, Карстен. И си отваряй очите и ушите — опитай се да разбереш за какво е бил излязъл в морето „Дьо Гол“ онази вечер.
Двайсет и пета глава
Корабчето пореше вълните вече в продължение на часове, а Джон все повече се чувстваше като затворен в клетка. Опитваше се да поддържа мозъка си буден, като си припомняше живо и с най-големи подробности събитията от миналото — щастливите дни със София, продължили твърде кратко… работата си в катедрата по вирусология към института… мисията в Източен Берлин… фаталната си грешка в Сомалия, когато някакъв мистериозен вирус, който не успя да идентифицира навреме, уби годеника на Ранди. Още изпитваше вина за това, въпреки че вирусите могат да бъдат доста коварни и на всеки може да се случи да допусне грешка при диагностицирането им.
Корабчето продължаваше да го люшка и Джон, измъчван от бремето на спомените, започваше да се чуди дали това пътуване изобщо някога щеше да свърши. По едно време се унесе в неспокоен сън, но изведнъж се сепна — вратата на склада беше хлопнала. Стисна револвера си и затаи дъх. Някой започна да рови в килерчето, като си мърмореше на арабски. Джон напрегна слух и разбра, че човекът търсеше някакъв гаечен ключ, който кой знае къде се беше заврял. Изминалите секунди се сториха на Джон цяла вечност. По челото му се стичаше пот. Най-после морякът изруга тържествуващо — беше открил каквото търсеше и се измъкна от килерчето.
Джон си отдъхна, избърса с ръкав потта от челото си, спусна предпазителя на револвера и се облегна назад. Миг по-късно корабчето, срещнало поредната голяма вълна, отново го раздруса.
Джон постоянно поглеждаше часовника си. Бяха изминали вече близо шест часа, когато боботенето на двигателите изведнъж заглъхна и корабчето забави ход, докато най-после съвсем спря. Чу дрънченето на метална верига и изтрополяването на котвата. Прецени, че бяха спрели някъде на плитко, тъй като котвата доста бързо удари дъното. Чу крясъците на чайки, което потвърди предположенията му — сушата не беше далече.
Напрегна слух и долови, че на палубата беше настъпило раздвижване, но всичко ставаше почти безшумно. Нещо тупна във водата. Почти веднага се чу още един силен плясък и последва трескаво суетене, после изведнъж всичко утихна. Джон различи само равномерния плясък на отдалечаващи се весла. Доколкото можеше да прецени, бяха взели и двете лодки. Дано не грешеше.
Изчака малко. Корабчето се поклащаше ритмично, но явно морето беше спокойно. Не се чуваше нито звук, освен тихия като въздишка плясък на вълните. От време на време леко проскърцваше някоя дървена или метална част, но като изключим тези едва доловими шумове, на борда на корабчето се беше възцарила пълна тишина.
Най-после Джон се измъкна изпод платнището и бавно се изправи. Крайниците му се бяха схванали. Протегна се и тръгна към вратата, като се стараеше да стъпва колкото може по-тихо, но в тъмното закачи с крак някаква метална част и тя падна с дрънчене.
Джон замръзна на мястото си и остана така известно време, но не се чу нито звук — очевидно наистина беше сам на борда на корабчето. Екипажът беше слязъл на сушата.
Пое си дълбоко дъх, отвори вратата на склада и предпазливо надникна навън. Излезе в коридора и тръгна покрай каютите.
Макар и сам да не го съзнаваше, лека-полека се беше успокоил, предоверил се беше на тишината и беше отслабил бдителността си.
Точно тогава едър брадат мъж с фес на главата и с пистолет в ръка изскочи от една от каютите.
— Кой си ти, по дяволите, и откъде се взе?!
Мъжът вероятно беше египтянин, ако се съдеше по специфичния му акцент.
В отчаянието си Джон се хвърли напред и сграбчи с едната си ръка китката на терориста, а с другата измъкна ножа си.
Мъжът с феса не беше очаквал внезапното нападение и рязко се дръпна назад, опитвайки се да се освободи, но загуби равновесие и в същия миг юмрукът на Джон го фрасна в челюстта. Мъжът бързо се окопити, извъртя се и насочи пистолета си към хълбока на Джон.
Той успя да се дръпне тъкмо навреме. Мъжът натисна спусъка и изстрелът отекна в тишината. Куршумът профуча край Джон и попадна в една от каютите. Джон изпревари следващия изстрел и заби ножа си в гърдите на мъжа.
Терористът се свлече на колене с глух стон, после се килна напред и падна по очи.
Повече не помръдна. Под него извираше кръв. Джон срита пистолета от ръката му, после провери пулса му и поклати глава. Мъжът беше мъртъв. Не беше имал намерение да го убива, но събитията се развиваха бързо и нямаше друг избор.
Изправи се и отстъпи назад. Целият се тресеше. След дългите часове, прекарани в принудително бездействие, се беше наложило да действа светкавично и нервите и мускулите му още не можеха да се възстановят от стреса.
Когато се съвзе, Джон прекрачи проснатото тяло и се качи на палубата, обляна от меката светлина на следобедното слънце.
Огледа предпазливо палубата от единия до другия край. Корабчето беше строено с оглед максималната бързина, така че да улавя всеки повей на вятъра. Както предполагаше, двете лодки ги нямаше — наистина беше чул да ги спускат в морето.
Джон обаче продължаваше да е нащрек — след внезапната поява на мъжа с феса вече имаше едно наум. Тръгна към мостика, като се озърташе.
На запад слънцето — огромен яркожълт лимон, беше слязло ниско над хоризонта. Във въздуха започваше да се усеща вечерната прохлада. Според часовника му, сверен по парижко време, минаваше шест часа. Прецени, че все още се намират в същия часови пояс или най-много в съседния.
На палубата беше оставен бинокъл и Джон го взе, за да огледа брега. Видя гладка пясъчна ивица и някакви постройки, които отдалече наподобяваха парници. В съседство се зеленееше цитрусова горичка — клоните вече бяха отрупани с плод. Един нос се вдаваше доста навътре в морето, но странното беше, че беше отделен със стена, висока повече от три метра. Очевидно — частна собственост, недостъпна за любопитни очи. Както и за неканени посетители, ако се съдеше по солидните размери на стената и по бодливата тел, която я увенчаваше най-отгоре като трънен венец.
