Ловецът на хвърчила

полуотворени, но изгаснали. Това най-много искам да забравя — очите.

Скоро сънят идва и аз го оставям да ме обори. Сънувам неща, които по-късно не успявам да си спомня.

Някой ме потупва по рамото. Отварям очи. До мен е коленичил мъж. Носи шапка като на мъжете зад двойната врата и хартиена хирургическа маска. Сърцето ми се свива, когато виждам върху маската капка кръв. На пейджъра си е залепил снимка на малко момиченце с огромни черни очи. Той сваля маската и аз се радвам, че вече не се налага да гледам кръвта на Сухраб. Кожата му е смугла, почти черна, като швейцарския шоколад, който двамата с Хасан си купувахме от пазара в Шар-е-нау; има оредяла коса и кафяви очи с дълги, извити ресници. С британски акцент обяснява, че името му е доктор Наваз, и изведнъж ми се иска да избягам от този човек, защото не вярвам да понеса онова, което е дошъл да ми каже. Той казва, че момчето се е срязало дълбоко и е загубило много кръв, та трябвало да му прелеят няколко банки…

Как ще кажа на Сорая? На два пъти се наложило да го реанимират… Нямало да издържи, ако сърцето му не било младо и силно… Жив е.

Доктор Наваз се усмихва. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная последните му думи. После той казва още нещо, но аз не го чувам. Защото съм сграбчил ръцете му и ги вдигам към лицето си. Плача върху малките пухкави длани на този непознат и той спира да говори. Чака.

Интензивното отделение е Г-образно и сумрачно, плетеница от писукащи монитори и бръмчаща апаратура. Доктор Наваз ме води между две редици легла, разделени с бели найлонови завеси. Леглото на Сухраб е последното зад ъгъла, най-близо до дежурната стая, където две сестри със зелени хирургически престилки пишат нещо и тихо си бъбрят. Докато мълчаливо пътувахме с асансьора нагоре, аз си мислех, че отново ще се разплача, щом видя Сухраб. Но когато сядам на стола край леглото и виждам бялото му лице зад плетеницата от лъскави найлонови маркучи и венозни системи, очите ми остават сухи. Гледайки как гърдите му се повдигат и отпускат в такт със съскането на машината за изкуствено дишане, усещам, че ме обзема странно вцепенение, каквото навярно изпитва човек броени секунди след като е успял рязко да завърти волана, разминавайки се на косъм с челния удар.

Задрямвам, а когато се събуждам, виждам през прозореца до дежурната стая слънцето да изгрява в млечнобялото небе. Полегатите му лъчи падат в стаята и хвърлят сянката ми към Сухраб. Той не е помръднал.

— Добре ще е да поспите — казва ми една сестра.

Не я познавам — сигурно е постъпила на смяна, докато дремех. Тя ме отвежда в друга чакалня, пред самия вход на интензивното отделение. Вътре няма жива душа. Жената ми дава възглавница и болнично одеяло. Благодаря й, после лягам на дивана с пластмасова тапицерия в ъгъла. Заспивам почти веднага.

Сънувам. Отново съм долу в салончето. Доктор Наваз влиза и аз ставам да го посрещна. Той сваля книжната маска, ръцете му изведнъж се оказват по-бели, отколкото ги помня, ноктите му са грижливо поддържани, косата му е сресана на път и виждам, че всъщност не е доктор Наваз, а Реймънд Андрюс. Дребният мъж със саксията от посолството. Андрюс накланя глава настрани. Присвива очи.

През деня болницата представляваше истински лабиринт от многолюдни ъгловати коридори с ослепително бели луминесцентни лампи. Опознах го добре. Научих, че бутонът за четвъртия етаж в асансьора на източното крило не свети, че вратата на мъжката тоалетна на същия етаж заяжда и трябва да я отваряш с рамо. Научих, че болничният живот има свой ритъм: трескавата активност точно преди сутрешната смяна, покоят и тишината на късните нощни часове, прекъсвани понякога от групички лекари и сестри, тичащи да съживят някого. Денем бдях над леглото на Сухраб, нощем обикалях болничните коридори, слушайки как подметките ми тракат по плочките, и се питах какво да кажа на Сухраб, когато се свести. Накрая отново се озовавах в интензивното, до пухтящата машина край леглото му, а отговорът на този въпрос така и не идваше.

След три дни в интензивното лекарите спряха машината за изкуствено дишане и прехвърлиха Сухраб на партера. Не видях как стана. Онази нощ се бях върнал в хотела да поспя и цяла нощ се мятах в леглото. На сутринта се мъчех да не поглеждам към банята. Сега тя беше чиста, някой бе избърсал кръвта от ваната и стените, на пода имаше ново килимче. Но не се удържах и седнах на хладния порцеланов ръб. Представих си как Сухраб пълни ваната с топла вода. Как се съблича. Как развинтва дръжката на самобръсначката, разделя двете метални пластини, вади ножчето и го хваща с палец и показалец. Представих си как се отпуска във водата и известно време лежи със затворени очи. Питах се каква ли е била последната му мисъл, преди да вдигне бръснарското ножче и да замахне.

Тъкмо излизах от фоайето на хотела, когато управителят господин Фейяз ме догони.

— Много ми е мъчно за вас — каза той, — но ви моля да напуснете моя хотел. Лошо е за бизнеса, много лошо.

Казах му, че разбирам, и се изнесох. Той не включи в сметката трите дни, които прекарах в болницата. Докато чаках такси пред хотела, аз си мислех за онова, което ми бе казал господин Фейяз през нощта, когато търсехме Сухраб: Едно ви е лошо на вас, афганците… малко сте неспокойни. Тогава му се изсмях, но сега ме обземаха съмнения. Наистина ли бях легнал да спя, след като съобщих на Сухраб новината, от която се боеше най-много?

В таксито попитах шофьора дали знае някоя персийска книжарница. Той каза, че имало една на два километра в южна посока. Спряхме там по пътя към болницата.

Новата стая на Сухраб имаше кремави стени, нащърбени тъмносиви корнизи и под от керамични плочки — може би някога бели на цвят. В съседното легло лежеше момче от Панджаб, за което по-късно узнах от сестрата, че си счупило крака, падайки от покрива на автобус в движение. Сега кракът му беше гипсиран и висеше във въздуха, поддържан с противотежести.

Леглото на Сухраб беше до прозореца и слънчевите лъчи, нахлуващи през правоъгълните стъкла, го огряваха наполовина. Край прозореца униформен пазач дъвчеше печени семки от диня — като самоубиец Сухраб се намираше под денонощно наблюдение. Така изисква правилникът, беше ми обяснил доктор Наваз. Когато ме видя, пазачът килна фуражката си и излезе от стаята.

Облечен в болнична пижама с къси ръкави, Сухраб лежеше по гръб с придърпано до брадичката одеяло и извърнато към стъклото лице. Отначало помислих, че спи, но когато приближих стол до леглото, клепките му трепнаха и се разтвориха. Той ме погледна, сетне извърна очи. Въпреки кръвопреливането беше ужасно блед, а на сгъвката на дясната му ръка имаше голяма морава синина.

— Как си? — попитах аз.

Той не отговори. Гледаше през прозореца към болничната градина, където имаше детска площадка, оградена с мрежа. Деца с кофички и лопатки играеха в пясъчника на площадката. През този ден небето беше безоблачно синьо и аз видях един малък реактивен самолет да оставя зад себе си двойна бяла следа. Пак се обърнах към Сухраб.

— Преди няколко минути разговарях с доктор Наваз и той смята, че след два дни ще те изпишат. Добра новина, нали?

Отново мълчание. Момчето в другия край на стаята се размърда насън и промърмори нещо.

— Харесва ми стаята ти — казах аз, като се мъчех да не гледам бинтованите китки на Сухраб. — Светла е, имаш хубава гледка.

Тишина. Минаха още няколко неловки минути. По челото и горната ми устна изби пот. Посочих недокоснатата паничка грахово пюре на нощното му шкафче и неизползваната пластмасова лъжица.

— Опитай се да хапнеш нещо. Трябва да събереш сила. Искаш ли да ти помогна?

Той ме погледна в очите, после извърна глава със застинало, вкаменено лице. Видях, че очите му още са помръкнали и безжизнени, както ги бях заварил, когато го измъкнах от ваната. Бръкнах в книжната торба до краката си и извадих стария екземпляр на „Шах-наме“, който купих от персийската книжарница. Извъртях корицата към Сухраб.

— Когато бяхме деца, четях това на баща ти. Качвахме се на хълма зад нашата къща и сядахме под нара… — Думите заглъхнаха в гърлото ми. Сухраб отново гледаше през прозореца. Усмихнах се насила. —