Ловецът на хвърчила

Той бе притиснал лице към гърдите ми и гласът му звучеше приглушено, но въпреки това долових паниката в него.

— Моля те, обещай да не ме пращаш там! О, Аллах, Амир ага! Обещай да не ме пращаш!

Как можех да му обещая? Притисках го силно до себе си и се люшках напред-назад. Той плака върху ризата ми, докато сълзите пресъхнаха, треперенето спря и трескавите му молби заглъхнаха до неясно мънкане. Аз чаках, люлеех го, докато започна да диша по-равномерно и тялото му се отпусна. Преди много време го бях чел някъде: Така се справят децата с ужаса. Заспиват.

Пренесох го върху неговото легло. После легнах на моето и се загледах в пурпурното небе над Исламабад.

Небето бе непрогледно черно, когато телефонът ме събуди. Разтърках очи и щракнах нощната лампа. Минаваше десет и половина. Бях спал около три часа. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Обаждане от Америка — съобщи отегченият глас на господин Фейяз.

— Благодаря — казах аз.

В банята светеше. Сухраб си вземаше вечерната вана. В слушалката нещо прещрака и чух гласа на Сорая:

— Здравей!

Стори ми се развълнувана.

— Здрасти.

— Как мина срещата с адвоката?

Разказах й за предложението на Омар Фейсал.

— Е, можеш да го забравиш — каза тя. — Няма да се наложи.

Трепнах.

— Защо, какво става?

— Пак се чух с кака Шариф. Той каза, че важното е да вкараме Сухраб в страната. Влезе ли веднъж, има начини да го задържим. Обадил се е на своите приятели от имиграционните служби. Снощи ми позвъни да каже, че почти със сигурност ще осигури на Сухраб хуманитарна виза.

— Без майтап? — възкликнах аз. — О, слава на Аллах! Добрият стар Шариф джан!

— Знам. Както и да е, ние поемаме ролята на спонсори. Той каза, че визата ще е едногодишна — предостатъчно време да подадем молба за осиновяване.

— Наистина ли ще стане, Сорая?

— Така изглежда — отвърна тя.

Личеше си, че е щастлива. Казах й, че я обичам, тя също отвърна, че ме обича, и приключихме разговора.

— Сухраб! — извиках аз, ставайки от леглото. — Сорая джан току-що се обади от Калифорния. Няма да се наложи да те настаняваме в приют, Сухраб. Отиваме в Америка заедно. Чу ли? Отиваме в Америка!

Бутнах вратата. Прекрачих в банята.

Изведнъж паднах на колене и закрещях. Крещях през стиснати зъби. Крещях до скъсване на гърлото, до раздиране на гърдите.

По-късно ми казаха, че още съм крещял, когато дошла линейката.

25

Не ме пускат да вляза.

Виждам как вкарват носилката през двойната врата и се втурвам след тях. Нахълтвам вътре, лъхва ме мирис на йод и дезинфекция, но аз успявам само да видя как двама мъже с хирургически шапки и една жена в зелено се скупчват край носилката. Дръпват около нея бяла завеса, чийто край се влачи по зацапаните карирани плочки. Изпод завесата стърчат две окървавени крачета и аз забелязвам, че нокътят на левия палец е нащърбен. После едър мускулест мъж в синьо опира длан върху гърдите ми и ме избутва назад през вратата. Усещам с кожата си хладното докосване на венчалната му халка. Блъскам се и го ругая, но той казва, че не мога да бъда там, казва го на английски, с любезен, но твърд тон.

— Трябва да чакате — казва той и ме повежда към чакалнята, после двойната врата се затваря зад него с въздишка и сега през тесните правоъгълни прозорчета виждам само върховете на хирургическите шапки.

Оставя ме в широк коридор без прозорци, претъпкан с насядали хора — някои на сгъваеми столове покрай стените, други върху протрития тънък килим. Отново искам да закрещя и си спомням, че за последен път се чувствах така, докато пътувах с цистерната, погребан в мрака заедно с баба и другите бежанци. Искам да се изтръгна от това място, от тази реалност, да се издигна като облак и да отлетя, да се слея с влажната лятна нощ и да се разтворя някъде далеч над хълмовете. Но не мога да мръдна оттук, краката ми тежат като бетонни блокове, в дробовете ми няма въздух, гърлото ми изгаря. Няма начин да отлетя. Няма да има друга реалност. Затварям очи и в ноздрите ми нахлуват миризмите на коридора — пот и амоняк, медицински спирт и къри. Заблудени пеперуди се блъскат в мътните луминесцентни лампи на тавана и аз чувам сухото хартиено шумолене на крилете им. Чувам разговори, приглушени ридания, подсмърчане, някой стене, друг въздиша, вратите на асансьора се отварят със звън, по високоговорителите обявяват нещо на урду.

Отново отварям очи и знам какво трябва да направя. Оглеждам се, сърцето ми бие в гърдите като парен чук, кръвта бучи в ушите ми. Отляво има мрачно килерче. Вътре откривам каквото ми трябва. Ще свърши работа. Грабвам един от сгънатите чаршафи и се връщам в коридора. Виждам до дежурната стая една сестра да говори с полицай. Хващам жената за лакътя и я дръпвам, искам да знам накъде е запад. Тя не разбира, навъсва се и бръчките по лицето й стават по-дълбоки. Гърлото ме боли, в очите ми парят капки пот, всяко вдишване е като глътка огън. Може би плача. Отново питам. Умолявам. Най-сетне полицаят посочва.

Хвърлям на пода своето импровизирано молитвено килимче и падам на колене, притискам чело към земята и сълзите ми попиват в чаршафа. Кланям се към запад. После си спомням, че не съм го правил над петнайсет години. А сега се моля на Аллах да ми изпълни една-едничка молба: ръцете ми са опетнени с кръвта на Хасан; моля се Аллах да не позволи да ги опетня и с кръвта на сина му.

Чувам хлипане и осъзнавам, че излита от моето гърло, устните ми са солени от сълзите, капещи по лицето ми. Усещам погледите на всички в коридора, но продължавам да се кланям към запад. Моля се. Моля се греховете ми да не са ме догонили по онзи начин, от който винаги съм се страхувал най-много.

Над Исламабад се спуска черна, беззвездна нощ. Минали са няколко часа и сега седя на пода в миниатюрно салонче до коридора, водещ към спешното отделение. Пред мен има ниска кафеникава масичка, отрупана с вестници и оръфани списания — „Тайм“ от април 1996 г.; пакистански вестник със снимката на младо момче, блъснато от влак миналата седмица; развлекателно списание със снимки на усмихнати индийски артисти върху гланцовата корица. Срещу мен в инвалиден стол дреме старица. От време на време тя трепва, събужда се и мърмори молитви на арабски. Питам се уморено чии молитви ще бъдат чути тая нощ, нейните или моите. Представям си лицето на Сухраб, щръкналата месеста брадичка, малките му уши с формата на раковини, скосените му очи като бамбукови листа, тъй силно напомнящи очите на баща му. Изпълва ме скръб, по-черна от нощта навън, и усещам как гърлото ми се стяга.

Ставам и отварям прозорците. Нахлулият през мрежата въздух е горещ и задушен — мирише на тор и презрели фурми. С усилие го поемам на големи глътки, но той не отпуска железния обръч, стегнал гърдите ми. Поглеждам стенния часовник. Минава четири сутринта, вече пет часа откакто ме прогониха отвъд двойната врата. Все още нямам никакви новини.

Почвам да усещам пода като част от собственото си тяло, дишането ми става по-тежко, по-бавно. Искам да заспя, да затворя очи и да отпусна глава на този студен, мръсен под. Да се унеса. Когато се събудя, може би ще открия, че всичко, което видях в хотелската баня, е било само сън: капките от крана, падащи тихо и звънко в окървавената вода; лявата ръка, провиснала през ръба на ваната; кървавата самобръсначка върху казанчето на тоалетната — същата самобръсначка, с която се бръснах предния ден — и очите му, все още