Ловецът на хвърчила

според законите и правилата на своята страна. Но когато става дума за страна в хаос като Афганистан, правителствените служби са претоварени със спешни случаи и едно осиновяване ще им бъде последна грижа.

Въздъхнах и разтърках очи. Усетих как зад тях се надига нов пристъп на главоболие.

— Но да допуснем, че положението в Афганистан се оправи — продължи Омар и скръсти ръце върху издутия си корем. — Дори и тогава властите може да не разрешат осиновяване. Всъщност дори по- умерените мюсюлмански нации подхождат колебливо към тия въпроси, защото ислямският закон, шариатът, не признава осиновяването.

Аз притиснах длан към челото си.

— Значи ме съветваш да се откажа?

— Аз израснах в Америка, Амир. Ако Америка ме е научила на нещо, то е, че няма по-голям грях от това да се откажеш. Но като твой адвокат съм длъжен да те запозная с фактите. И накрая, службите за осиновяване редовно пращат свои сътрудници да се запознаят със средата на детето, но никоя здравомислеща организация няма да прати човек в Афганистан.

Озърнах се към Сухраб, който гледаше ту нас, ту телевизора. Седеше като баща си — с брадичка, подпряна на коляното.

— Аз съм му чичо, това няма ли значение?

— Има, ако можеш да го докажеш. Извинявай, разполагаш ли с документи или поне със свидетели?

— Нямам документи — признах уморено аз. — Никой не знаеше. Сухраб не знаеше, докато не му казах, а аз самият узнах съвсем наскоро. Единственият свидетел си замина, може вече да е умрял.

— Хммм.

— Какви са възможностите, Омар?

— Ще бъда откровен. Нямаш голям избор.

— Добре де, за бога, какво да правя?

Омар въздъхна и потупа с писалката по брадичката си.

— Все пак можеш да напишеш молба да го признаят за сирак и да се надяваш на шанса. Можеш да извършиш независимо осиновяване. Това означава, че през следващите две години ще трябва да живееш от време на време със Сухраб тук, в Пакистан. Можеш да подадеш от негово име молба за политическо убежище. Това е дълъг процес и ще трябва да докажеш, че е преследван по политически причини. Можеш да поискаш хуманитарна виза. Това е в правомощията на главния прокурор и не става лесно. — Той помълча. — Има още един вариант, навярно най-добрият.

Аз се приведох напред.

— Можеш да го настаниш в тукашен приют, после да предприемеш постъпки да бъде признат за сирак. Започваш с формуляр I–600 и молба да проучат семейството ти, докато той е на сигурно място.

— Какво означава всичко това?

— Извинявай, I–600 е формалност на имиграционните служби — обясни Омар. — Семейството ти ще бъде проучено от агенцията за осиновяване, която избереш. Нали разбираш, да видят дали не сте смахнати или нещо подобно.

— Не искам да го правя — казах аз и пак се озърнах към Сухраб. — Обещах му да не го пращам в приют.

— Както казах, това навярно е най-добрият ти шанс.

Поговорихме още малко. После го изпратих до колата му — стар фолксваген. Слънцето вече залязваше над Исламабад, обагряйки с огнени петна небосвода на запад. Гледах как колата се люшка под тежестта на Омар, който се опитваше да се настани зад волана. Той свали страничното стъкло.

— Амир.

— Да.

— Още одеве исках да ти го кажа. Мисля, че постъпваш страхотно.

Той размаха ръка и потегли. Аз стоях пред хотела, махах му и ми се искаше Сорая да е до мен.

Когато се върнах в стаята, Сухраб бе изключил телевизора. Седнах на ръба на леглото и го помолих да дойде при мен.

— Господин Фейсал смята, че има начин да те взема в Америка — казах аз.

Сухраб се усмихна едва-едва — за пръв път от много дни насам.

— Тъй ли? Кога заминаваме?

— Там е цялата работа. Може да отнеме доста време. Но той каза, че е възможно и ще ни помогне.

Сложих длан на врата му. Откъм улицата долиташе призивът за молитва.

— Кога заминаваме? — повтори Сухраб.

— Не знам. Няма да е скоро.

Сухраб сви рамене и пак се усмихна, този път по-широко.

— Нищо. Мога да чакам. То е като киселите ябълки.

— Кисели ябълки ли?

— Когато бях много малък, веднъж се качих на дървото и ядох зелени, кисели ябълки. Коремът ми се поду и стана твърд като барабан. Много болеше. Мама ми каза, че ако бях изчакал ябълките да узреят, нямаше да се разболея. И сега, когато много искам нещо, винаги си спомням какво каза тя.

— Кисели ябълки — повторих аз. — Машалла, ти си най-умното момче, което познавам, Сухраб джан.

Ушите му пламнаха.

— Ще ме заведеш ли на червения мост? — попита той. — Онзи с мъглата.

— Непременно — казах аз. — Непременно.

— И ще караме по онези улици, където виждаш само небето и предния капак на колата?

— Ще ги обиколим една по една — обещах аз.

Примигах. В очите ми пареха сълзи.

— Английският труден ли е за учене?

— Според мен след една година ще го говориш не по-зле от фарси.

— Наистина ли?

— Да. — Сложих пръст под брадичката му и вдигнах лицето му към моето. — Но има и още нещо, Сухраб.

— Какво?

— Ами… господин Фейсал смята, че ще е от голяма полза, ако те помолим и се съгласиш да останеш известно време в дом за деца.

— Дом за деца? — Усмивката му изчезна. — Искаш да кажеш приют?

— Само за малко.

— Не — каза той. — Не, моля те.

— Сухраб, ще бъде само за малко. Вярвай ми.

— Ти обеща никога да не ме пращаш на такова място, Амир ага.

Гласът му пресекваше, в очите му напираха сълзи. Чувствах се пълен негодник.

— Това е различно. Ще бъде тук, в Исламабад, а не в Кабул. И аз ще те посещавам непрекъснато, докато успеем да те прехвърлим в Америка.

— Моля те! Моля те, недей! — изхълца той. — Страх ме е от онова място. Ще ме измъчват! Не искам да ходя там.

— Никой няма да ти стори зло. Никога вече.

— Винаги казват, че няма, но лъжат. Лъжат! Аллах, моля те!

Избърсах с палец сълзата, бликнала по бузата му.

— Кисели ябълки, помниш ли? — тихо казах аз. — То е като киселите ябълки.

— Не, не е. Не и онова място. О, Аллах. Моля те, недей!

Сухраб трепереше цял, по лицето му се смесваха сълзи и сополи.

— Шшшт — притеглих го по-близо до себе си, обгърнах с ръце треперещото му телце. — Шшшт. Всичко ще бъде наред. Ще си заминем заедно. Ще видиш, всичко ще бъде наред.