Ловецът на хвърчила

Посегнах към ръката на Сухраб и преплетох пръсти с неговите. Момчето смутено гледаше ту мен, ту Андрюс.

— Това е дълъг отговор и съм сигурен, че в крайна сметка ще стигнем до него. Искате ли първо да започнем с краткия?

— Мисля, че да — казах аз.

Андрюс изгаси цигарата и подви устни.

— Откажете се.

— Моля?

— Откажете се от молбата за осиновяване. Това е моят съвет.

— Ще го имам предвид — казах аз. — А сега ще ми обясните ли защо?

— Значи искате дългия отговор — каза безстрастно той, без изобщо да се засегне от резкия ми тон. Събра длани, сякаш бе коленичил пред Дева Мария. — Да допуснем, че разказът ви отговаря на истината, макар да се обзалагам, че или сте го измислили, или пропускате нещо. Не че това ме засяга. Вие сте тук, момчето е тук, другото няма значение. И все пак пред вашата молба има сериозни препятствия, включително факта, че детето не е сирак…

— Напротив, сирак е.

— Не и според закона.

— Родителите му бяха екзекутирани на улицата. Съседите са видели — казах аз и неволно се зарадвах, че говорим на английски.

— Имате ли смъртни актове?

— Смъртни актове? Говорим за Афганистан. Там повечето хора нямат и акт за раждане.

Лъскавите му очи дори не мигнаха.

— Не аз пиша законите, сър. Независимо от възмущението си, трябва да докажете, че родителите са починали. Момчето трябва официално да бъде обявено за сирак.

— Но…

— Поискахте дългия отговор и аз ви го давам. Следващият проблем е, че ще ви трябва съдействие от родината на момчето. Това е трудно дори при най-добри обстоятелства, а както сам казахте, говорим за Афганистан. В Кабул няма американско посолство. Това извънредно много усложнява нещата. Прави ги почти невъзможни.

— Значи казвате да го изхвърля обратно на улицата?

— Не съм казал това.

— Той е жертва на сексуално насилие — казах аз.

Спомних си звънчетата по глезените на Сухраб, грима по очите му.

— Много съжалявам — изрекоха устните на Андрюс. Но ме гледаше тъй, сякаш си говорехме за времето. — Това обаче няма да накара имиграционната служба да издаде на момчето виза.

— Какво ми казвате?

— Казвам ви, че ако искате да помогнете, можете да пратите пари на някоя международна организация. Да идете доброволец в бежански лагер. Но в момента категорично съветваме американските граждани да избягват осиновяване на деца от Афганистан.

Изправих се.

— Да вървим, Сухраб — казах аз на фарси.

Сухраб пристъпи до мен и облегна глава на бедрото ми. Спомних си снимката — на нея двамата с Хасан стояха по същия начин.

— Може ли да ви попитам нещо, мистър Андрюс?

— Да.

— Имате ли деца?

Той мигна за пръв път.

— Е, имате ли? Въпросът е лесен.

Той мълчеше.

— Така си и мислех — казах аз и хванах Сухраб за ръката. — Би трябвало да настанят зад това бюро човек, който знае какво е да искаш дете.

Завъртях се. Сухраб ме последва.

— Може ли и аз да попитам нещо? — обади се Андрюс зад гърба ми.

— Питайте.

— Обещахте ли на това дете да го вземете със себе си?

— И какво, ако съм обещал?

Той поклати глава.

— Опасно нещо са обещанията пред деца. — Въздъхна, пак отвори чекмеджето и се разрови из документите вътре. — Смятате ли да продължите?

— Да, смятам да продължа.

Андрюс извади визитна картичка.

— Тогава ви съветвам да си намерите добър адвокат по въпросите на имиграцията. Омар Фейсал работи тук, в Исламабад. Кажете, че аз ви пращам.

Взех картичката и промърморих:

— Благодаря.

— Успех — каза той.

На излизане се озърнах през рамо. Андрюс стоеше сред правоъгълник от слънчева светлина и разсеяно гледаше през прозореца, а ръцете му извъртаха саксията към слънцето и нежно галеха доматените стъбла.

— Всичко хубаво — каза секретарката, докато минавахме край бюрото й.

— Вашият шеф не е много любезен — подхвърлих аз. Очаквах я да вдигне очи към тавана или да кимне в смисъл „Знам, всички го казват“. Но вместо това тя сниши глас.

— Горкият Рей. Не е същият, откакто дъщеря му почина.

Вдигнах вежди.

— Самоуби се — прошепна жената.

На връщане към хотела Сухраб бе притиснал лице до прозореца на таксито и гледаше прелитащите край нас дървета и сгради. Мъгливото петънце от дъха му по стъклото нарастваше, свиваше се и пак растеше. Чаках да ме попита за срещата, но той мълчеше.

Зад затворената врата на банята течеше вода. Откакто пристигнахме в хотела, Сухраб се къпеше всяка вечер преди лягане. В Кабул топлата вода беше рядък лукс, също като бащите. Сега Сухраб оставаше във ваната почти по цял час — лежеше в сапунената вода и се търкаше. Седнал на ръба на леглото, аз набрах номера на Сорая. Озърнах се към тънката ивица светлина под вратата на банята. Чувстваш ли се вече чист, Сухраб?

Обясних на Сорая какво ми каза Реймънд Андрюс.

— Е, какво мислиш? — попитах накрая.

— Да се надяваме, че греши.

Сорая ми каза на свой ред, че се свързала с няколко агенции, които уреждат международни осиновявания. Никъде не се съгласявали да работят с Афганистан, но тя продължавала да търси.

— Вашите как приеха новината?

— Майка ми е щастлива. Знаеш какво изпитва към теб, Амир, според нея просто не можеш да сбъркаш. Баща ми… е, за него никога не се знае. Мълчи си.

— А ти? Щастлива ли си?

Чух как прехвърли слушалката в другата ръка.

— Знам, че звучи налудничаво, но се чудя каква точно курма обича и кой учебен предмет харесва най-много. Представям си как му помагам да си пише домашните…