Ловецът на хвърчила

— Започвай — каза тя.

И аз направих онова, което не бях сторил за петнайсет години брак: разказах й всичко. Всичко. Толкова пъти си бях представял този момент, боях се от него, но докато говорех, усетих как от гърдите ми пада невидим товар. Навярно Сорая бе изпитала нещо подобно през вечерта на нашето хастегари, когато ми разказа за миналото си.

Когато привърших изповедта си, тя плачеше.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Не знам какво да мисля, Амир. Ти ми разказа наведнъж толкова много.

— Разбирам.

Чух как избърса носа си.

— Но едно знам: трябва да доведеш това дете у дома. Искам го.

Затворих очи и се усмихнах.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — повтори тя. — Амир, той е твой каом, твой роднина, значи е и мой каом. Много ясно, че съм сигурна. Не можеш да го оставиш на улицата. — Кратко мълчание. — Как изглежда?

Погледнах спящия Сухраб.

— Много сладък, но тъжен.

— Кой би го упрекнал? — рече тя. — Искам да го видя, Амир. Много искам.

— Сорая?

— Да.

— Достет дарум. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя. Усетих усмивката в думите й. — Да се пазиш.

— Непременно. И още нещо. Не казвай на вашите кой е. Ако трябва да знаят, нека го чуят от мен.

— Добре.

Затворихме.

Тревата пред американското посолство в Исламабад беше окосена и осеяна с кръгли цветни лехи, а живите плетове бяха изпънати като по конец. Самото здание бе като повечето сгради тук — ниско и бяло. За да стигнем до посолството, минахме през няколко контролни пункта и трима различни служители от охраната ме претърсиха, след като телта в челюстите ми задейства металодетектора. Когато най-сетне се отървахме от жегата и влязохме вътре, прохладният въздух ме плисна в лицето като ледена вода. Дежурната секретарка във фоайето — жена на петдесетина години с костеливо лице — се усмихна, когато й съобщих името си. Беше облечена с бежова блуза и черни панталони — за пръв път от седмици насам виждах жена да носи нещо друго освен бурка или шалвари. Почуквайки с гумичката на молива си по бюрото, тя прегледа списъка за посещения. Откри името ми и ме покани да седна.

— Ще желаете ли лимонада? — попита жената.

— За мен не, благодаря — казах аз.

— А за сина ви?

— Моля?

— За красивия млад господин — каза тя и се усмихна на Сухраб.

— О. Да, благодаря.

Седнахме на черното кожено канапе срещу бюрото й, до американското знаме. Сухраб взе някакво списание от стъклената масичка. Запрелиства го, но всъщност не гледаше снимките.

— Какво? — попита той по някое време.

— Моля?

— Усмихваш се.

— Мислех си за теб — казах аз.

Той се усмихна нервно. Взе друго списание и го прелисти до края за по-малко от трийсет секунди.

— Не бой се — казах аз и докоснах ръката му. — Тези хора са дружелюбни. Отпусни се.

Бих могъл да кажа същото и на себе си. Непрекъснато се въртях, разпусках и пак стягах връзките на обувките си. Секретарката сложи на масичката висока чаша лимонада с лед.

— Заповядай.

Сухраб се усмихна плахо.

— Thank you very much.

Прозвуча малко неясно, но както ми бе признал, той знаеше на английски само два израза: „много благодаря“ и „приятен ден“.

— Моля — разсмя се жената и тръгна обратно към бюрото, потраквайки с високите токчета.

— Have a nice day — рече Сухраб.

Реймънд Андрюс беше нисък мъж с малки ръце, идеално поддържани нокти и халка на безименния пръст. Ръкува се отривисто с мен; имах чувството, че съм стиснал врабче. Но тези крехки ръце държат съдбата ни, помислих си аз, докато сядахме срещу бюрото му. На стената зад Андрюс висеше плакат на мюзикъла „Клетниците“, а до него топографска карта на САЩ. На прозореца имаше саксия с декоративни доматчета.

— Цигара? — попита той с плътен баритон, малко странен за дребната му фигура.

— Не, благодаря — казах аз.

Тревожеше ме, че Андрюс почти не погледна Сухраб. Не гледаше и мен, докато говореше. Той отвори едно чекмедже, извади наченат пакет цигари и запали. От същото чекмедже измъкна и шишенце с крем. Гледаше доматчетата и мажеше крем по ръцете си, а цигарата висеше в ъгълчето на устните му. После затвори чекмеджето, опря лакти върху бюрото и бавно издиша.

— Е — каза той, присвивайки сивите си очи от дима, — разкажете ми историята си.

Чувствах се като Жан Валжан, седнал срещу Жавер. Напомних си, че сега съм на американска територия, че този човек е на моя страна, че му плащат, за да помага на хора като мен.

— Искам да осиновя това момче и да го отведа със себе си в Щатите — казах аз.

— Разкажете ми историята си — повтори Андрюс. Малко пепел бе паднала върху грижливо подреденото бюро и той я избута с пръст в кошчето.

Разказах му версията, която бях съчинил след разговора със Сорая. Отишъл съм в Афганистан да намеря сина на моя брат. Открил съм момчето в ужасни условия. Платил съм на директора на сиропиталището, за да го взема. После съм го довел в Пакистан.

— Значи сте чичо на момчето?

— Да.

Той погледна часовника си. Посегна и завъртя саксията върху перваза.

— Някой може ли да го потвърди?

— Да, но не знам къде е сега.

Андрюс се обърна към мен и кимна. Помъчих се да разгадая изражението му, но не успях. Питах се дали тези малки ръце някога са опитвали да държат карти за покер.

— Предполагам, че телта в челюстите ви не е последен писък на модата — каза той.

Тогава разбрах, че сме загазили. Казах му, че са ме ограбили и пребили в Пешавар.

— Разбира се — кимна той. Изкашля се. — Мюсюлманин ли сте?

— Да.

— Практикуващ?

— Да.

Всъщност не помнех кога за последен път съм свеждал чело за молитва. После се сетих: в деня, когато доктор Амани съобщи на баба прогнозата си. Тогава коленичих на молитвеното килимче, но си припомних само откъслеци от училищните молитви.

— Това донякъде е в полза на молбата ви, но не много — каза той и приглади безупречно сресаната си тъмноруса коса.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.