Ловецът на хвърчила

— Да, помня как изглеждаше — казах аз. — И миризмата му помня.

— А аз почвам да забравям лицата им — каза Сухраб. — Лошо ли е това?

— Не — успокоих го аз. — Винаги става така след време. Сетих се за нещо. Бръкнах в джоба на сакото си. Извадих полароидната снимка на Хасан и Сухраб. — Заповядай.

Той приближи снимката на два-три сантиметра от лицето си, завъртя я така, че светлината от джамията да пада върху нея. Дълго я гледа. Мислех, че ще заплаче, но не познах. Той само държеше снимката с две ръце и плъзгаше палец по гланцовата повърхност. Спомних си нещо, което бях чел или може би чул от някого: в Афганистан има много деца, но малко детство.

Сухраб посегна да ми върне снимката.

— Задръж я — казах аз. — Твоя е.

— Благодаря.

Той пак погледна снимката и я прибра в джоба си. Край нас по паркинга затрополи конска каруца. Звънчетата по шията на коня дрънчаха на всяка стъпка.

— Напоследък често си мисля за джамии — каза Сухраб.

— Тъй ли? Какво си мислиш за тях?

Той сви рамене.

— Просто си мисля. — Вдигна глава и ме погледна в очите. Сега плачеше, кротко и безмълвно. — Може ли да те питам нещо, Амир ага?

— Разбира се.

— Дали Аллах… — започна той и се задави. — Дали Аллах ще ме прати в ада за онова, което правех с онзи човек?

Посегнах към него и той се сви. Отдръпнах ръка.

— Не. Разбира се, че не — казах аз.

Исках да го прегърна, да го притисна към себе си, да му кажа, че светът е бил зъл към него, а не обратното.

Лицето му се изкриви от усилието да запази спокойствие.

— Татко казваше, че е грешно да причиняваш зло дори на лоши хора. Защото те не разбират и защото понякога лошите могат да станат добри.

— Не винаги, Сухраб.

Той ме погледна въпросително.

— Преди много години познавах човека, който ти стори зло — казах аз. — Сигурно си се досетил от разговора ни. Веднъж, когато бях на твоите години, той… той се опита да ме нарани, но баща ти ме спаси. Баща ти бе много храбър, винаги ме спасяваше от беди, застъпваше се за мен. И затова един ден лошият човек му причини зло. Нарани го много зле, а аз… аз не можах да спася баща ти, както той спасяваше мен.

— Защо хората са искали да сторят зло на баща ми? — попита Сухраб със задавен и изтънял глас. — Той вършеше само добро.

— Прав си. Баща ти беше добър човек. Но точно това се опитвам да ти кажа, Сухраб джан. На този свят има зли хора и понякога те си остават завинаги зли. Понякога трябва да се опълчиш срещу тях. Ти причини на онзи човек онова, което трябваше да направя аз преди много години. Даде му заслуженото, а той заслужава дори много повече.

— Мислиш ли, че татко е разочарован от мен?

— Знам, че не е — казах аз. — В Кабул ти спаси живота ми. Знам, че той се гордее с теб заради това.

Сухраб избърса лице с ръкава на ризата си. Движението пукна мехурчето от слюнка, което се бе оформило върху устните му. Той зарови лицето си в шепи и дълго плака, преди да заговори отново.

— Мъчно ми е за татко, и за мама също. Мъчно ми е за саса и за Рахим хан сахиб. Но понякога се радвам, че вече ги няма.

— Защо? — попитах аз и докоснах ръката му.

Той се отдръпна.

— Защото — задавено изрече Сухраб… — защото не искам да ме видят… толкова съм мръсен. — Той пое дъх и от гърдите му излетя дълго, глухо ридание. — Толкова съм мръсен и грешен.

— Не си мръсен, Сухраб — казах аз.

— Онези хора…

— Изобщо не си мръсен.

— … те вършеха такива неща… лошият човек и другите двама… вършеха разни неща… с мен.

— Не си мръсен и не си грешен. — Пак докоснах ръката му и той се отдръпна. Посегнах отново, съвсем леко, и го притеглих към себе си. — Няма да те нараня — прошепнах аз. — Обещавам.

Той пак се дръпна, но по-слабо. Отпусна се. Позволи ми да го прегърна и сложи глава на гърдите ми. Телцето му подскачаше в прегръдката ми при всяко ридание.

Между хора, откърмени от една гръд, има родство. Сега, докато болката на момчето попиваше през ризата ми, аз разбрах, че родството е пуснало корени и в нас двамата. Станалото в онази стая с Асеф ни бе обвързало безвъзвратно.

Отдавна чаках подходящото време, подходящия момент, за да задам въпроса, който непрестанно се въртеше из главата ми и ме държеше буден по цели нощи. Реших, че мигът е дошъл — тук и сега, под ярките светлини на Божия дом.

— Искаш ли да дойдеш в Америка и да живееш с мен и жена ми?

Той не отговори. Само продължи да хълца върху ризата ми, а аз не настоях.

Цяла седмица никой от двама ни не спомена за въпроса, сякаш изобщо не го бях задавал.

Един ден хванахме такси до местността Даман-е-кох — Полите на планината. Разположена върху склона на хълмовете Маргала, наблюдателната площадка разкрива панорамна гледка към Исламабад с неговите чисти зелени булеварди и бели къщи. Шофьорът ни каза, че отгоре можем да видим президентския дворец.

— След дъжд, когато въздухът е чист, се вижда отвъд Равалпинди — добави той.

В огледалото забелязах как непрестанно прехвърля поглед от мен към Сухраб и обратно. Видях и собственото си лице. Не беше чак толкова подпухнало както преди, но избледняващите синини му придаваха жълтеникав оттенък.

На мястото за пикник седнахме на една пейка под клонесто дърво. Денят беше топъл, слънцето се издигаше високо в топазено синьото небе. На съседните пейки седяха семейства и похапваха самоса и пакора. От нечие радио долиташе индийска песен, която ми се стори позната от някакъв стар филм, може би „Пакиза“. Връстници на Сухраб ритаха топка, смееха се, крещяха. Мислех си за сиропиталището в Картех сех и за онзи плъх, който пробяга между краката ми в канцеларията на Заман. Гърдите ми се стегнаха от внезапен гняв към начина, по който моите сънародници унищожаваха собствената си родина.

— Какво? — попита Сухраб.

Усмихнах се насила и му казах, че няма значение.

Разпънахме върху масата за пикник една от хотелските кърпи и седнахме да играем панджпар. Приятно беше да съм в планината със сина на моя брат, да играем карти и да усещам как слънцето напича врата ми. Песента свърши и почна нова, непозната за мен.

— Гледай! — възкликна Сухраб.

Сочеше с картите си нагоре. Вдигнах очи и видях в необятното синьо небе да кръжи ястреб.

— Не знаех, че в Исламабад има ястреби — казах аз.

— И аз — рече Сухраб, следейки с поглед кръговете на птицата. — А има ли ги там, където живееш?

— В Сан Франциско? Сигурно. Но не съм виждал.

— О — каза Сухраб.

Надявах се да пита още, но той раздаде нова ръка и попита дали ще ядем. Отворих книжната торба и му подадох сандвич с кюфте. Моят обяд се състоеше от поредната чаша смлени банани и портокали — бях наел