Ловецът на хвърчила

за една седмица миксера на госпожа Фейяз. Засмуках през сламката и устата ми се напълни със сладкия смесен нектар. Няколко капки протекоха от ъгълчето на устните ми. Сухраб ми подаде салфетка и се загледа как бърша сока. Усмихна се и аз отвърнах на усмивката.

— С баща ти бяхме братя. — Думите сами излетяха от устните ми. Исках да му кажа още за онази нощ, когато седяхме до джамията, но не посмях. Той обаче имаше право да знае. Вече не исках да крия каквото и да било. — Всъщност полубратя. Имахме един и същ баща.

Сухраб спря да дъвче. Остави сандвича.

— Татко никога не е казвал, че има брат.

— Защото не знаеше.

— Защо не знаеше?

— Никой не му е казал — отвърнах. — И на мен не казаха. Узнах го едва наскоро.

Сухраб примига. За пръв път ме гледаше истински.

— Но защо са го крили от теб и от татко?

— Знаеш ли, и аз си зададох същия въпрос. Отговор има, но не е хубав. Нека просто да кажем, че криеха, защото на нас с баща ти… не ни се полагаше да сме братя.

— Защото беше хазарин?

Заставих се да го погледна в очите.

— Да.

— А баща ти — започна той и наведе очи към сандвича… — баща ти еднакво ли ви обичаше?

Спомних си онзи отдавнашен ден край езерото Гарка, когато баба си позволи да потупа Хасан по гърба, защото неговото камъче направи повече отскоци. Отново го видях как стои с грейнало лице в болничната стая, докато лекарят сваля превръзките от устните на Хасан.

— Мисля, че ни обичаше еднакво, но по различен начин.

— Срамуваше ли се от баща ми?

— Не — казах аз. — Мисля, че се срамуваше от себе си.

Сухраб взе сандвича и го захапа мълчаливо.

Тръгнахме си късно следобед, уморени от жегата, но умората беше приятна. През целия път усещах как Сухраб ме наблюдава. Помолих шофьора да спре пред магазин, където продаваха фонокарти. Дадох му пари и бакшиш, за да влезе и да ми купи една.

Вечерта лежахме и гледахме по телевизията религиозно предаване. Двама проповедници с прошарени дълги бради и бели тюрбани разговаряха по телефона с мюсюлмани от цял свят. Някой си Аюб от Финландия попита дали синът му ще иде в ада, задето носи торбестите си панталони толкова смъкнати, че се вижда ръбът на бельото му.

— Веднъж видях снимка на Сан Франциско — каза Сухраб.

— Наистина ли?

— На снимката имаше червен мост и сграда с остър връх.

— Да беше видял улиците — казах аз.

— Какви са?

Сега Сухраб ме гледаше. На екрана двамата проповедници обсъждаха трудния въпрос.

— Толкова са стръмни, че като караш нагоре, не виждаш нищо освен небето и предния капак на колата.

— Малко е страшно — каза той.

Завъртя се към мен и обърна гръб на телевизора.

— Да, отначало — съгласих се аз. — Но скоро свикваш.

— Там вали ли сняг?

— Не, но има много мъгла. Сещаш ли се за онзи мост от снимката?

— Да.

— Понякога сутрин мъглата е толкова гъста, че виждаш само върховете на двете кули да се подават от нея.

В усмивката му имаше изумление.

— О.

— Сухраб.

— Да.

— Мислил ли си за онова, което те попитах?

Усмивката му посърна. Той се търкулна по гръб. Сплете ръце под главата си. Проповедниците решиха, че в крайна сметка синът на Аюб ще иде в ада. Твърдяха, че го пишело в хадисите.

— Мислих — каза Сухраб.

— И какво?

— Страх ме е.

— Знам, че е малко страшно — вкопчих се аз в нишката на надеждата. — Но бързо ще научиш английски и ще свикнеш с…

— Не е това. То също ме плаши, но…

— Какво?

Той пак се завъртя към мен. Сви колене пред гърдите си.

— Ами ако ти омръзна? Ами ако жена ти не ме хареса?

С усилие се изправих и прекосих пространството между нас. Седнах до него.

— Никога няма да ми омръзнеш, Сухраб. Никога. Обещавам. Ти си мой племенник, забрави ли? А Сорая джан е много добра жена. Повярвай ми, ще те обикне. И това ти го обещавам.

Събрах смелост. Посегнах и хванах ръката му. Той малко се стегна, но не я дръпна.

— Не искам пак да отида в приют — каза Сухраб.

— Няма да го допусна. Обещавам ти. — Обгърнах дланта му с две ръце. — Ела у дома с мен.

Сълзите му попиваха във възглавницата. Сухраб дълго мълча. После ръката му стисна моята. И той кимна. Кимна!

Свързах се от четвъртия опит. След третия сигнал тя вдигна слушалката.

— Ало?

В Исламабад беше седем и половина вечерта — също като в Калифорния, но сутринта. Това означаваше, че Сорая е станала преди час и се подготвя за училище.

— Аз съм.

Седях на леглото и гледах спящия Сухраб.

— Амир! — изпищя тя. — Добре ли си? Къде си?

— В Пакистан.

— Защо не се обади по-рано? Поболях се от притеснения! Майка ми се моли и прави назр всеки ден.

— Извинявай, че не се обадих. Вече съм добре.

Бях й казал, че заминавам за седмица, най-много две. А отсъствах вече почти цял месец. Усмихнах се.

— И предай на хала Джамила да не коли повече овце.

— Как тъй „вече си добре“? И защо ти е такъв гласът?

— Недей да се тревожиш. Добре съм. Наистина. Сорая, имам да ти разкажа една история, която трябваше да чуеш отдавна, но първо трябва да знаеш едно.

— Какво? — попита тя, вече с по-тих, предпазлив глас.

— Няма да се върна сам. Ще доведа едно момченце. — Помълчах. — Искам да го осиновим.

— Какво?

Погледнах часовника си.

— В тая глупава фонокарта остават още петдесет и седем минути, а имам толкова много за казване. Седни някъде.

Чух я как набързо придърпва стол по паркета.