Ловецът на хвърчила

Фарид поклати глава.

— Не разбираш…

— Защото Рахим хан каза…

— Ходих в американското консулство — каза Фарид, вземайки книжната торба. — В Пешавар никога не е имало Джон и Бети Колдуел. Според хората от консулството те изобщо не съществуват. Поне тук, в Пешавар.

До мен Сухраб прелистваше стария брой на „Нашънъл Джеографик“.

Взехме парите от банката. Управителят — шишкав мъж с потни петна под мишниците — непрекъснато се усмихваше и ме уверяваше, че никой не ги е докосвал.

— Абсолютно никой — важно повтори той и размаха пръст точно като Арман.

Беше малко страшничко да пътуваме през Пешавар с толкова много пари в книжна торба. Освен това подозирах, че всеки брадат мъж, който се заглежда в мен, е наемен убиец на талибаните, пратен от Асеф. Две неща подсилваха страховете ми: в Пешавар имаше много брадати мъже и всички ме зяпаха.

— Какво да правим с него? — попита Фарид, докато ме съпровождаше от болничното счетоводство обратно към джипа.

На задната седалка Сухраб бе подпрял с юмрук брадичката си и гледаше уличното движение през отворения прозорец.

— Не може да остане в Пешавар — казах задъхано аз.

— Не може, Амир ага — отвърна Фарид. Бе доловил въпроса в думите ми. — Съжалявам. Иска ми се да можеше…

— Няма нищо, Фарид. — Намерих сили да се усмихна. — Имаш гърла за хранене.

Едно куче се бе изправило на задни лапи до джипа и въртеше опашка. Сухраб го погали.

— Май засега ще дойде в Исламабад — казах аз.

Спах почти през цялото четиричасово пътуване. Много сънувах, но доколкото си спомням, сънищата бяха просто смесица от картини, късчета спомени, прелитащи през главата ми. Баба маринова агнешко за празненството по случай тринайсетия ми рожден ден. Със Сорая се любим за пръв път, слънцето изгрява на изток, в ушите ни още кънти сватбената музика, боядисаните й с къна ръце се преплитат с моите. Сънувах още как баба ни отведе с Хасан в една ягодова градина до Джелалабад. Собственикът бе казал, че можем да ядем колкото си искаме, стига да купим поне четири килограма — и в резултат ни хвана разстройство. Сънувах колко тъмна, почти черна изглеждаше върху снега кръвта на Хасан, капеща от панталона му. Кръвта е могъщо нещо, бачеам. Хала Джамила гали Сорая по коляното и казва: Аллах знае най-добре, може да не е било писано. Двамата с Хасан спим на покрива на бащината ми къща. Баба казва, че единственият истински грях е кражбата. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Рахим хан ми казва по телефона, че има начин отново да бъдем добри. Начин отново да бъдем добри…

24

Ако Пешавар бе градът, който ми напомняше за някогашния Кабул, то Исламабад ми показваше какъв би могъл да стане Кабул някой ден. Улиците бяха по-широки, отколкото в Пешавар, по-чисти и оградени с хибискус и декоративни дървета. Пазарите изглеждаха по-добре организирани и не толкова задръстени с рикши и пешеходци. Архитектурата също бе по-елегантна, по-модерна и видях паркове, където в сянката на дърветата цъфтяха рози и жасмин.

Фарид намери малък хотел на една тиха уличка в подножието на хълмовете Маргала. По пътя натам минахме покрай знаменитата джамия „Шах Фейсал“, за която казваха, че била най-голямата джамия в света, с грамадни бетонни опори и невъобразимо високи минарета. При вида й Сухраб се ободри, подаде глава през прозореца и не откъсна очи от нея, докато не завихме зад ъгъла.

Хотелската стая се оказа несравнимо по-хубава от онази в Кабул, където бяхме отседнали двамата с Фарид. Чаршафите бяха прани и гладени, килимът почистен, банята искреше. Имаше шампоан, сапун, самобръсначки, вана и кърпи с лимонов аромат. И нямаше кървави петна по стената. Още нещо: телевизор на шкафчето срещу двете единични легла.

— Гледай! — посочих го аз на Сухраб.

Включих телевизора ръчно — нямаше дистанционно — и завъртях ключа за каналите. Открих детско предаване с две пухкави кукли агнета, пеещи на урду. Сухраб седна на едното легло и сви колене пред гърдите си. Образите от телевизора се отразяваха в зелените му очи, а той гледаше с каменно лице и се клатеше напред-назад. Спомних си как някога обещах на Хасан, когато пораснем, да купя на семейството му цветен телевизор.

— Аз ще тръгвам, Амир ага — каза Фарид.

— Остани да пренощуваш — предложих аз. — Пътят е дълъг. Тръгни утре сутрин.

— Ташакор — отвърна Фарид. — Но искам да се прибера довечера. Мъчно ми е за децата. — Докато излизахме, той спря на прага. — Сбогом, Сухраб джан.

Изчака отговор, но Сухраб не му обърна внимание. Само се люшкаше напред-назад и образите от екрана хвърляха по лицето му трептящи сребристи отблясъци.

Навън му подадох плик. Фарид го отвори и зяпна.

— Не знаех как да ти благодаря — казах аз. — Ти направи толкова много за мен.

— Колко има тук? — попита зашеметеният Фарид.

— Малко над две хиляди долара.

— Две хи…

Долната му устна затрепери. По-късно, когато потегли, той натисна двукратно клаксона и размаха ръка. Аз също му махнах. Повече не го видях.

Върнах се в хотелската стая и заварих Сухраб да лежи свит на леглото. Очите му бяха затворени, но усетих, че не спи. Беше изключил телевизора. Седнах на леглото, примижах от болка и избърсах студената пот от челото си. Питах се докога ли ще ме боли при всяко ставане, сядане и обръщане в леглото. Питах се кога ще мога да ям твърда храна. И се питах какво да правя с нараненото малко момче на леглото, макар че една част от мен вече знаеше отговора.

На шкафчето имаше гарафа с вода. Налях една чаша и глътнах две от болкоуспокояващите хапчета на Арман. Водата беше топла и тръпчива. Пуснах завесите, приседнах внимателно на леглото и легнах. Имах чувството, че гърдите ми ще се разпорят. Когато болката поспадна и можех отново да дишам, придърпах одеялото до гърдите си и зачаках хапчетата да подействат.

* * *

Когато се събудих, в стаята бе притъмняло. През процепа между завесите видях ивица небе, в което пурпурът на залеза се смесваше с мрака на идващата нощ. Чаршафите бяха мокри от пот, в главата ми тръпнеше тъпа болка. Отново бях сънувал, но не помнех какво.

Сърцето ми изстина, когато погледнах към леглото на Сухраб и открих, че е празно. Повиках го. Собственият ми глас ме стресна. Беше безкрайно объркващо да седя в мрачна хотелска стая на хиляди километри от дома и да викам името на едно момче, което познавах едва от няколко дни. Пак го повиках, но нямаше отговор. С усилие се надигнах от леглото, проверих банята, надникнах отвън в коридора. Нямаше го.

Заключих вратата и закуцах към стаичката на собственика във фоайето, стискайки здраво парапета, за да не падна. В ъгъла на фоайето имаше прашна изкуствена палма, а тапетите бяха с изображения на летящи птици. Заварих собственика да чете вестник зад пластмасовия плот на рецепцията. Описах му Сухраб и попитах дали го е виждал. Той остави вестника и свали очилата. Имаше мазна коса и квадратни прошарени мустачки. Миришеше на някакъв тропически плод.