Ловецът на хвърчила

— Моля те, спри.

Нови сълзи бликнаха от зелените очи на Сухраб и се смесиха с грима.

— Остави я, хазарче — изсъска Асеф. — Остави я, инак това, дето му причиних, ще е като кротко подръпване на ухо в сравнение с онова, което те чака.

Сълзите бликнаха още по-силно. Сухраб поклати глава.

— Моля те, ага. Спри.

— Остави я.

— Не го мъчи повече.

— Остави я.

— Моля те.

— ОСТАВИ Я!

— Бас.

— ОСТАВИ Я!

Асеф пусна гърлото ми. Хвърли се към Сухраб.

Прашката издаде звънко свистене, когато Сухраб пусна ластика. После Асеф изпищя. Вдигна ръка към мястото, където само преди миг беше лявото му око. Между пръстите му се процеждаше кръв. Кръв и още нещо, лепкаво и белезникаво. Нарича се стъкловидно тяло, помислих аз съвършено ясно. Чел съм го някъде. Стъкловидно тяло.

Асеф рухна на килима. Затъркаля се с писъци насам-натам, продължавайки да притиска с длан кървавата очна кухина.

— Да вървим! — каза Сухраб.

Хвана ме за ръка. Помогна ми да се изправя. Всяка клетка в смазаното ми тяло крещеше от болка. Зад нас Асеф продължаваше да пищи:

— МАХНЕТЕ ГО! ИЗВАДЕТЕ ГО!

Залитайки, отворих вратата. Когато пазачите ме видяха, очите им се разшириха и аз неволно се запитах как ли изглеждам. Коремът ме болеше при всяко вдишване. Единият пазач каза нещо на пущу, после двамата се втурнаха покрай нас към стаята, където Асеф продължаваше да пищи:

— ИЗВАДЕТЕ ГО!

— Биа — дръпна ме за ръката Сухраб. — Да вървим!

Запрепъвах се по коридора, стискайки ръчичката на Сухраб. Хвърлих последен поглед през рамо. Пазачите се бяха привели над Асеф и правеха нещо с лицето му. После разбрах: бронзовото топче беше заседнало в празната очна кухина.

Целият свят се люлееше нагоре-надолу, наляво-надясно, аз куцах по стъпалата, подпрян на Сухраб. Отгоре като вой на ранен звяр долитаха писъците на Асеф. Измъкнахме се навън, на светло и видях Фарид да тича към нас.

— Бисмиллах! Бисмиллах! — възкликна той с разширени очи, като ме видя.

Метна ръката ми през рамото си и ме повдигна. Отнесе ме на бегом до джипа. Мисля, че крещях. Чувах как сандалите му шляпат по паважа. Всяко вдишване беше болка. После видях над себе си тавана на джипа. Лежах на задната седалка, върху прокъсаната бежова тапицерия, и чувах тихото писукане на сигнала за отворена врата. Тичащи стъпки край колата. Фарид и Сухраб забързано си казаха нещо. Вратите се затръшнаха, двигателят изрева. Джипът се стрелна напред и аз усетих една малка ръка върху челото си. Чух гласове на улицата, чух викове и видях как зад стъклото прелитат дървета. Сухраб хълцаше. Фарид продължаваше да повтаря:

— Бисмиллах! Бисмиллах!

Мисля, че тогава загубих съзнание.

23

От мъглата изникват лица, задържат се, избледняват. Гледат ме отвисоко, задават въпроси. Всички задават въпроси. Знам ли кой съм? Боли ли ме някъде? Знам кой съм и навсякъде ме боли. Искам да им го кажа, но от говоренето също боли. Знам, защото някога, може би преди година, две или десет, се опитах да кажа нещо на едно дете с руж по бузите и размазан грим по очите. Детето. Да, сега го виждам. Намираме се в някаква кола и не вярвам Сорая да е зад волана, защото тя никога не кара толкова бързо. Искам да кажа нещо на това дете — нещо много важно. Но не помня какво е то и защо е толкова важно. Може би искам да му кажа да спре да плаче, защото всичко ще бъде наред. Но най-много искам да му благодаря.

Лица. Всичките са със зелени шапки. Появяват се в полезрението ми и пак изчезват. Разговарят забързано, използват непознати за мен думи. Чувам други гласове, други шумове, електронно писукане и тревожни сигнали. И лица, нови и нови лица. Надвесени над мен. Не помня да съм ги виждал друг път, освен онова на човека с гела в косата и му стачките на Кларк Гейбъл. С петното във формата на Африка върху шапката. Мистър Сапунена опера. Смешно. Искам да се разсмея. Но и от смеха ме боли.

Потъвам в мрак.

Тя казва, че името й е Айша, „като на съпругата на пророка“. Прошарената й коса е разделена по средата и вързана на опашка, на носа й има мъничка обица с формата на слънце. Носи бифокални очила, от които очите й изглеждат изпъкнали. И тя е облечена в зелено, а ръцете й са меки. Вижда ме, че я гледам, и се усмихва. Казва нещо на английски. Усещам бодеж в гърдите.

Потъвам в мрак.

До леглото ми стои мъж. Познавам го. Той е мургав и мършав, има дълга брада. Носи шапка… как се наричаха тия шапки? Паколи? Носи я килната настрани като една знаменита личност, за чието име не мога да се сетя. Познавам този човек. Преди няколко години ме откара някъде.

Познавам го. Нещо не е наред с устата ми. Чувам бълбукащ звук.

Потъвам в мрак.

Дясната ми ръка гори. Жената с бифокалните очила и обицата слънце се е навела над нея и прикрепва прозрачна пластмасова тръбичка. Обяснява, че това е „калият“.

— Като при ужилване от пчела, нали? — казва тя.

Така си е. Как й беше името? Нещо свързано с някакъв пророк. И нея познавам от няколко години. По- рано носеше косата си на опашка. Сега я е събрала на кок. Сорая имаше същата прическа, когато разговаряхме за пръв път. Кога беше това? Миналата седмица?

Айша! Да!

Нещо не е наред с устата ми. И този бодеж в гърдите.

Потъвам в мрак.

Намираме се в планините на Белуджистан и баба се бори с черната мечка. Баба от моето детство. Туфан ага, живото олицетворение на пущунската мощ, а не онзи съсухрен мъж под завивките с хлътнали бузи и безжизнени очи. Човек и звяр се търкалят по зелената трева, къдравата кестенява коса на баба се развява. Мечката реве, а може би е баба. Хвърчат пръски слюнка и кръв, сблъскват се човешка ръка и ноктеста лапа. Падат на земята с глух тътен и баба възсяда гърдите на мечката, забива пръсти в муцуната й. Вдига очи и ме вижда. Той и аз сме едно. Аз се боря с мечката.

Събуждам се. Смуглият мършав мъж отново стои до леглото ми. Името му е Фарид. Сега си спомням. С него е и детето от колата. Лицето му ми напомня за подрънкващи звънчета. Жаден съм.

Потъвам в мрак.

Непрестанно изплувам от мрака и пак потъвам.