Ловецът на хвърчила

Бях чел във вестниците за клането на хазарите в Маза-ри-Шариф. То бе станало веднага след като талибаните превзеха града — един от последните, оказали съпротива. Помнех как една сутрин Сорая ми подаде статията с пребледняло лице.

— От врата на врата. Спирахме само за храна и молитва — продължи талибанът. Говореше с лека носталгия, сякаш разказваше на какво прекрасно празненство е присъствал. — Оставяхме телата на улицата и ако близките им се опитваха тайно да ги придърпат в къщите, убивахме и тях. Оставяхме ги да лежат с дни. Оставяхме ги на кучетата. Кучешко месо за кучетата. — Той смачка цигарата. Разтърка очите си с треперещи ръце. — От Америка ли идваш?

— Да.

— Как е напоследък дъртата курва?

Изведнъж ме обзе напън да уринирам. Молех се да отмине.

— Търся едно момче.

— Че кой не търси? — отвърна той.

Мъжете с калашниците се разсмяха. Зъбите им бяха позеленели от насвар.

— Разбрах, че било тук, при теб — казах аз. — Името му е Сухраб.

— Ще те попитам нещо. Какво търсиш при дъртата курва? Защо не си тук, при своите братя мюсюлмани, да служиш на родината?

Не ми хрумна друго, освен да кажа:

— Отдавна напуснах страната.

Имах чувството, че главата ми е нагорещена. Събрах колене, за да стисна мехура си. Талибанът се обърна към другите двама до вратата.

— Това отговор ли е? — попита той.

Те се усмихнаха и отвърнаха в хор:

— Не, ага сахиб.

Талибанът завъртя поглед към мен. Сви рамене.

— Не е отговор, казват. — Той смукна цигарата. — В моите кръгове някои хора смятат, че да изоставиш своя уатан, когато се нуждае от теб, е равносилно на предателство. Мога да те арестувам за измяна, мога дори да те разстрелям. Плаши ли те това?

— Дошъл съм само да взема момчето.

— Плаши ли те?

— Да.

— Така и трябва — рече той.

Облегна се назад. Смачка цигарата.

Помислих си за Сорая. Това ме успокои. Спомних си нейната бенка с форма на полумесец, изящната извивка на шията й, блестящите й очи. Спомних си как двамата танцувахме в кръг под звуците на стара афганска песен, всички гледаха и ръкопляскаха, а светът се превръщаше в неясна вихрушка от цветя, рокли, смокинги и усмихнати лица.

Талибанът говореше нещо.

— Моля?

— Попитах искаш ли да го видиш. Искаш ли да видиш моето момче?

При последните две думи горната му устна се повдигна в злорада усмивка.

— Да.

Единият пазач напусна стаята. Чух скърцане на врата. Чух как пазачът грубо каза нещо на пушу. После стъпки, съпроводени от дрънкане на звънчета. Звукът ми напомни за човека с маймунката, при когото ходехме с Хасан в Шар-е-нау. Плащахме му по една рупия от джобните си пари, за да кара маймунката да танцува. Звънчето на шията й издаваше същия звук.

После вратата се отвори и пазачът влезе. Носеше стар касетофон. След него вървеше момче, облечено с широк сапфирено син пирхан-тумбан.

Приликата беше поразителна. Зашеметяваща. Снимката на Рахим хан изобщо не ме бе подготвила за това.

Момчето имаше бащиното си кръгло лице с щръкнала брадичка, същите извити като раковини уши и същото крехко телосложение. Беше лицето, наподобяващо китайска кукла, което помнех от детството си, лицето, което ме гледаше иззад избелелите карти за игра през зимните дни, лицето зад мрежата против комари, когато през лятото спяхме на покрива. Главата му беше избръсната, очите гримирани, а бузите пламтяха с неестествена червенина. Когато спря насред стаята, звънчетата около глезените му престанаха да звънят.

Погледът му спря върху мен. Задържа се. После момчето извърна очи. Сведе ги към босите си крака.

Единият пазач включи касетофона и из стаята се разнесе пущунска музика. Барабанче, хармоника, дил-роба. Тримата запляскаха с ръце.

— Давай! Машалла! — заподвикваха те.

Сухраб вдигна ръце и бавно се обърна. Застана на пръсти, изящно се завъртя, падна на колене, изправи се и пак се завъртя. Малките му ръце се кършеха в китките, пръстите щракаха, главата му се люшкаше като махало. Краката му потропваха, звънчетата дрънкаха в съвършено съзвучие с ритъма на барабанчето. Беше затворил очи.

— Машалла! — подвикваха тримата. — Шахбас! Браво!

Двамата пазачи подсвиркваха и се смееха. Талибанът в бяло клатеше глава напред-назад в такт с музиката и се усмихваше похотливо.

Сухраб продължи да танцува в кръг със затворени очи, докато музиката спря. Звънчетата дръннаха за последен път, когато той тропна в крак заедно с финалната нота на песента. Сетне застина по средата на танца.

— Биа, биа, момчето ми — повика го талибанът.

Сухраб се приближи до него с наведена глава и застана между разтворените му крака. Талибанът го прегърна.

— Колко ми е талантливо хазарчето, нали? — рече той.

Ръцете му плъзнаха надолу по гърба на момчето, върнаха се нагоре, опипаха го под мишниците. Единият пазач смушка другия с лакът и се изкиска. Талибанът им нареди да ни оставят сами.

— Да, ага сахиб — отвърнаха те и излязоха.

Талибанът завъртя момчето към мен. Прегърна Сухраб през корема и отпусна брада на рамото му. Сухраб бе свел очи, но крадешком се озърташе към мен. Мъжът плъзна ръка по корема му. Нагоре-надолу, бавно, лекичко.

— Всъщност, чудех се — каза талибанът, като ме гледаше с пламнали очи през рамото на Сухраб. — Какво стана със стария Бабалу?

Въпросът ме блъсна като чук между очите. Усетих как кръвта напуска лицето ми. Краката ми изстинаха. Вцепениха се.

Той се разсмя.

— Какво си мислеше? Че като сложиш фалшива брада, няма да те позная? Бас държа, че изобщо не ме познаваш: аз никога не забравям лица. Никога. — Без да откъсва поглед от мен, той плъзна устни по ухото на Сухраб. — Чух, че баща ти умрял. Тц-тц-тц. Винаги съм искал да ми падне в ръцете. Но май ще трябва да се задоволя с калпавия му син.

После той свали тъмните очила и впери кръвясалите си сини очи в моите.

Опитах се да си поема дъх, но не можех. Опитах се да мигна, но не можех. Моментът изглеждаше нереален — не, направо абсурден — и това спря дъха ми, замрази целия свят около мен. Лицето ми пламтеше. Какво казваше старата поговорка за черния гологан? Миналото ми беше същото — не се губеше. Името му изплува от дълбините, а аз не исках да го изрека, сякаш звукът би го призовал от небитието. Но той вече бе тук от плът и кръв, седеше само на два метра от мен след толкова много години. И името му се изплъзна от устните ми.

— Асеф.