Ловецът на хвърчила

терена. Започна второто полувреме.

Уредихме си среща за три следобед. Бързината на уговорката ме порази. Бях очаквал отсрочки, купища въпроси, може би проверка на документите. Но сега отново видях колко неофициално се решават в днешно време дори официалните въпроси в Афганистан. Фарид трябваше само да каже на най-близкия талибан, че имаме да обсъдим личен въпрос с човека в бяло. Размениха си няколко думи. После талибанът кимна и се провикна на пущу към един младеж долу до игрището. Онзи изтича към южната врата, където талибанът с черните очила бъбреше с дебелия проповедник. Тримата заговориха. Видях, че мъжът с очилата се огледа. Кимна. Каза нещо в ухото на пратеника. Младежът се върна с посланието.

Срещата бе уредена. В три следобед.

22

Фарид зави по алеята пред една голяма къща в Уазир Акбар хан. Паркира джипа в сянката на върба, разстлала клони над оградата. Намирахме се на някогашната Петнайсета улица, наричана днес Улица на гостите. Поседяхме мълчаливо минута-две, слушайки тихото звънтене на изстиващия двигател. Фарид се размърда и опипа ключовете, висящи от таблото. Усетих, че събира смелост да ми каже нещо.

— Май ще е по-добре да те изчакам в колата — рече накрая той малко виновно. Не смееше да ме погледне. — В края на краищата това си е твоя работа. Аз…

Потупах го по ръката.

— Ти направи много повече, отколкото очаквах. Не държа да дойдеш с мен.

Но никак не ми се искаше да вляза сам. Въпреки всичко, което бях узнал за баба, съжалявах, че сега не е тук.

Баба би нахълтал вътре, би настоял да го отведат при началника и би се изпикал на брадата на всеки, който му се изпречи на пътя. Но сега можех да разчитам единствено на себе си.

Слязох от колата и тръгнах към високата дървена порта. Натиснах звънеца, но не се чу звън — още нямаше ток — и трябваше да думкам с юмрук. След малко отвътре долетяха резки гласове и двама души с автомати застанаха на портата.

Озърнах се към Фарид, който седеше в колата, и беззвучно изрекох: Ей сега ще се върна. Всъщност съвсем не бях сигурен.

Въоръжените мъже ме претърсиха от глава до пети, опипаха краката и слабините ми. Единият каза нещо на пущу и двамата се изкикотиха. Прекрачихме вътре. Поведоха ме през отлично поддържана морава с цветя и храсти покрай зида. В края на двора имаше кладенец със стара ръчна помпа. Спомних си, че и в къщата на кака Хомаюн в Джелалабад имаше такъв. Понякога заедно с близначките Фазила и Карима пускахме вътре камъчета и ги слушахме как цамбурват във водата.

Изкачихме няколко стъпала и влязохме в голяма, оскъдно обзаведена къща. Прекосихме преддверието — на едната стена висеше голям афганистански флаг — и мъжете ме отведоха на горния етаж в стая с две зелени канапета и голям телевизор в отсрещния ъгъл. На стената до него беше заковано молитвено килимче. По-възрастният пазач посочи едното канапе с цевта на автомата си. Седнах. Двамата излязоха.

Кръстосах крака. Разделих ги. Опрях потни длани на коленете си. Дали личеше, че съм нервен? Сплетох пръсти, реших, че така е още по-зле, и кръстосах ръце на гърдите си. Кръвта бучеше в слепоочията ми. Чувствах се безкрайно сам. Мислите прелитаха през главата ми, но изобщо не исках да мисля, защото една трезва частица от мен знаеше, че съм се забъркал в безумна ситуация. Бях на хиляди километри от съпругата си, седях в стая, приличаща на затворническа килия, и чаках човек, който днес пред очите ми уби двама души. Имаше голяма вероятност да оставя Сорая вдовица на трийсет и шест години. Това не си ти, Амир, шепнеше някакъв вътрешен глас. Ти си страхливец. Така си създаден. И това не е толкова зле, защото поне можеш да кажеш с чиста съвест, че никога не си се самозалъгвал. Не и в това отношение. В страха няма нищо лошо, стига да върви ръка за ръка с предпазливостта. Но когато един страхливец забрави какво представлява… Аллах да му е на помощ.

До канапето имаше масичка за кафе. Краката й се кръстосваха като буквата Х, а в пресечната им точка ги крепеше метален пръстен, осеян с бронзови топчета колкото орехи. Вече бях виждал подобна маса. Къде? И изведнъж си спомних — в шумната чайна в Пешавар онази вечер, когато излязох да се разходя. На масата имаше купа с грозде. Откъснах едно зърно и го подхвърлих в устата си. Трябваше да се занимавам с нещо, с каквото и да било, за да заглуша гласа в главата си. Гроздето беше сладко. Лапнах още едно зърно, без да подозирам, че това е последната твърда храна, която хапвам за дълго време напред.

Вратата се отвори и двамата въоръжени мъже отново се появиха. Между тях вървеше високият талибан в бяло, все още с тъмните очила. Приличаше на широкоплещест мистик гуру от нюейдж.

Той седна срещу мен и подпря длани на канапето. Дълго мълча. Просто мълчеше, гледаше ме и барабанеше с едната си ръка по тапицерията, а с другата взе да прехвърля тюркоазените зърна на молитвена броеница. Сега бе с черен елек върху бялата риза, а на китката му имаше златен часовник. Видях на ръкава му петно от засъхнала кръв. Мазохистично отбелязах наум, че не се е преоблякъл след днешната екзекуция.

От време на време той плавно вдигаше ръка и дебелите му пръсти опипваха нещо във въздуха. Бавно се плъзгаха нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш галеха невидим домашен любимец. При тези движения единият му ръкав се повдигна към лакътя и аз видях ситни белези от убождания — бях виждал същите по ръцете на бездомниците, живеещи из крайните квартали на Сан Франциско.

Кожата му беше много по-светла, отколкото на другите двама, почти болнаво бледа, а по челото му под ръба на черния тюрбан лъщяха ситни капчици пот. Дългата до гърдите брада също бе по-светла на цвят.

— Селам алейкум — изрече той.

— Селам.

— Знаеш ли, това вече не ти трябва.

— Моля?

Той завъртя ръка към един от въоръжените мъже и после ме посочи. Пррр. Изведнъж бузите ми пламнаха, а пазачът със смях подметна на длан фалшивата ми брада. Талибанът се усмихна.

— Отдавна не бях виждал толкова сполучлива. Но според мен така е много по-добре. Не смяташ ли? — Той размърда пръсти, свивайки и разтваряйки юмруците си. — Е, хареса ли ти днешното представление?

— Представление ли беше? — попитах аз, като разтривах бузи и се надявах гласът ми да не издава страха, надигнал се в гърдите ми.

— Публичното правосъдие е най-великото представление, братко. Драма. Напрежение. И което е най- хубаво — групово възпитание. — Той щракна с пръсти. — По-младият пазач му поднесе огънче. Талибанът се разсмя. Промърмори нещо неясно. Ръцете му трепереха и той едва не изпусна цигарата. — Но ако искаш истинско представление, трябваше да си с мен в Мазари. През август 1998 година.

— Моля?

— Знаеш ли, оставихме ги на кучетата.

Осъзнах за какво говори.

Той стана и закрачи напред-назад. Отново седна.

— Минавахме от врата на врата, викахме мъжете и момчетата. Разстрелвахме ги на място, пред роднините им. Да гледат. Да помнят кои са, къде им е мястото. — Задъхваше се. — Понякога разбивахме вратите и нахълтвахме в домовете им. И… аз… аз въртях цевта на автомата из стаята и стрелях, стрелях, докато димът ме заслепи. — Той се приведе към мен, сякаш искаше да ми разкрие голяма тайна. — Няма да разбереш истинския смисъл на думата „разкрепостяване“, докато не изпиташ това. Да застанеш сред стая, пълна с мишени, да пуснеш куршумите, свободен от вина и угризения, като знаеш, че си добродетелен, достоен и праведен. — Той целуна броеницата и отметна глава. — Помниш ли, Джавид?

— Да, ага сахиб — отвърна по-младият пазач. — Как бих могъл да забравя?