Ловецът на хвърчила

Още мълчание. После в ключалката изтрака ключ. Костеливото лице на мъжа изникна в процепа. Той ни огледа внимателно.

— Само в едно сбърка.

— Кое?

— Не е много добър, а е страхотен с прашката.

Усмихнах се.

— Никога не се разделя с нея — добави човекът. — Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.

* * *

Човекът, който ни пусна да влезем, се представи с името Заман, директор на сиропиталището.

— Ще ви отведа в кабинета си — каза той.

Последвахме го по мрачни, зацапани коридори, където бродеха босоноги деца, облечени с раздърпани пуловери. Минавахме покрай стаи без друго обзавеждане освен протрити килими на пода, парчета найлон на прозорците и ръждиви железни легла, натъпкани едно до друго — повечето от тях без дюшеци.

— Колко сираци живеят тук? — попита Фарид.

— Повече, отколкото можем да настаним — подхвърли през рамо Заман. — Около двеста и петдесет. Но не всички са кръгли сираци. Много от тях са загубили бащите си през войната, а майките не могат да ги изхранват, защото талибаните не им разрешават да работят. Затова ги водят тук. — Той завъртя ръка наоколо и печално добави: — Тук е по-добре, отколкото на улицата, но не много по-добре. Тая сграда не е предвидена за хора — била е склад за килими. Няма бойлер, а кладенецът е пресъхнал. — Той сниши глас. — Вече не помня колко пъти съм молил талибаните да дадат пари за нов кладенец, а те само въртят броениците и казват, че няма пари. Няма пари. — Той се изсмя горчиво. Посочи ред легла край стената. — Не ни достигат легла, дюшеците са още по-малко. И което е най-лошото, не ни достигат завивки. — Заман кимна към едно момиченце, което скачаше на въже заедно с още две деца. — Виждате ли това момиче? Миналата зима децата трябваше да се завиват по две с едно одеяло. Брат му умря от студ. — Той продължи напред. — Според последната проверка имаме в склада ориз за по-малко от месец, а когато свърши, децата ще трябва да ядат само хляб и чай сутрин и вечер.

Забелязах, че за обяд изобщо не спомена. Заман спря и се обърна към мен.

— Тук почти няма подслон, храна, дрехи, чиста вода. В изобилие има само деца, загубили детството си. Но трагедията е, че на тези тук им е провървяло. Претъпкани сме до краен предел и всеки ден отпращам майки с деца. — Той пристъпи към мен. — Казваш, че за Сухраб има надежда? Моля се на Аллах да не ме лъжеш, ага. Но… може би си закъснял.

— Как така?

Заман извърна глава.

— Последвай ме.

Директорският кабинет не предлагаше нищо друго освен четири голи стени, рогозка на пода, маса и два сгъваеми стола. Докато със Заман сядахме, видях как един сив плъх подаде глава от дупка в стената и притича през стаята. Потръпнах, когато той подуши краката ми, после краката на Заман и изчезна през отворената врата.

— Защо каза, че може да съм закъснял? — попитах аз.

— Искаш ли чай? Мога да сваря.

— Не, благодаря. Предпочитам да поговорим.

Заман се облегна назад и скръсти ръце.

— Това, което трябва да ти кажа, не е приятно. Да не говорим, че може да бъде много опасно.

— За кого?

— За теб. За мен. И, разбира се, за Сухраб, ако вече не е твърде късно.

— Трябва да знам — казах аз. Той кимна.

— Така казваш. Но първо трябва да ти задам един въпрос: много ли искаш да откриеш племенника си?

Спомних си колко битки бяхме водили по улиците като деца и колко пъти Хасан се застъпваше за мен, заставайки срещу двама, срещу трима противници. А аз се свивах и гледах, изкушавах се да изляза напред, но винаги спирах, винаги ме удържаше нещо.

Озърнах се към коридора. Група деца танцуваха в кръг.

Едно малко момиче с ампутиран до коляното крак седеше на прокъсан дюшек, гледаше, усмихваше се и пляскаше с ръце заедно с другите деца. Фарид също ги гледаше, отпуснал осакатената си ръка. Спомних си момчетата на Уахид и… осъзнах нещо: нямаше да напусна Афганистан, без да намеря Сухраб.

— Кажи ми къде е — изрекох аз.

Заман се вгледа в мен. После кимна, взе молив и почна да го върти между пръстите си.

— Не си го чувал от мен.

— Обещавам.

Той почука с молива по масата.

— Въпреки обещанието ти, мисля, че ще съжаляваш, но може би няма значение. Тъй или иначе, съм обречен. Но ако можеш да сториш нещо за Сухраб… Ще ти кажа, защото ти вярвам. Виждам, че си отчаян. — Той млъкна задълго. Накрая прошепна: — Има един високопоставен талибан. През месец-два идва тук. Носи пари. Не много, но все е по-добре, отколкото нищо. — Боязливите му очи спряха върху мен, после бързо се стрелнаха настрани. — Обикновено взема момиче. Но невинаги.

— И ти позволяваш това? — изрече Фарид зад гърба ми.

Заобиколи масата и се приближи към Заман.

— Какъв избор имам? — отвърна Заман.

Отдръпна се от масата.

— Ти си директорът тук — каза Фарид. — Работата ти е да бдиш над тия деца.

— С нищо не мога да попреча.

— Продаваш деца! — кресна Фарид.

— Фарид, седни! — намесих се аз. — Остави го!

Но вече бе късно. Защото Фарид изведнъж прескочи масата. Столът на Заман отхвръкна, а Фарид се стовари върху него и го прикова на пода. Директорът се мяташе и издаваше приглушени писъци. Кракът му блъсна едно чекмедже и на пода се разпиляха хартии.

Заобиколих бюрото и разбрах защо писъците на Заман са толкова глухи — Фарид го душеше. Сграбчих Фарид за раменете и го дръпнах с всичка сила. Той ме отблъсна.

— Стига! — викнах аз.

Но озъбеното лице на Фарид пламтеше от ярост.

— Ще го убия! — изръмжа той. — Не можеш да ме спреш! Ще го убия.

— Пусни го!

— Ще го убия!

Нещо в гласа на Фарид ми подсказа, че ако не му попреча веднага, ще видя убийство за пръв път в живота си.

— Децата гледат, Фарид — казах аз. — Гледат те.

Мускулите на раменете му се обтегнаха под пръстите ми и за миг си помислих, че все пак ще продължи да стиска шията на Заман. После той извърна глава и видя децата. Те стояха безмълвно на прага, хванати за ръце. Някои плачеха. Усетих как мускулите на Фарид омекнаха. Той разтвори пръсти. Изправи се. Сведе очи към Заман и го заплю в лицето. После отиде да затвори вратата.

Заман с усилие стана. Попи с ръкав кръвта от прехапаните си устни, избърса храчката от бузата си. Кашляйки задавено, сложи кепето на главата си, взе очилата, видя, че и двете стъкла са спукани, и ги остави настрани. Закри лицето си с длани. Дълго мълчахме и двамата.

— Той взе Сухраб преди месец — изпъшка най-сетне Заман, без да повдига лице.

— И ти се наричаш учител? — рече Фарид.