Ловецът на хвърчила

Някога пътуването от Джелалабад до Кабул отнемаше два часа, може би малко повече. На нас с Фарид ни трябваха над четири часа. А когато пристигнахме… Фарид ме предупреди малко след като минахме язовира при Махипар.

— Кабул не е какъвто го помниш — каза той.

— Чувал съм.

Фарид ме изгледа, сякаш искаше да каже: да чуеш не е като да видиш. И имаше право. Защото, когато най-сетне Кабул се разкри пред нас, бях сигурен, че сме объркали пътя. Фарид навярно видя смаяното ми изражение; превозвайки хора до Кабул и обратно, трябва да бе свикнал с това изражение по лицата на хора, виждащи града за пръв път от много време насам.

Потупа ме по рамото и мрачно каза:

— Добре дошъл у дома.

Развалини и просяци. Накъдето и да погледнех, виждах само това. Помнех, че и някога имаше просяци — баба винаги носеше в джоба си шепа дребни банкноти за тях; не го бях виждал да отказва на просяк. Сега обаче те клечаха на всеки ъгъл, облечени с дрипави парчета зебло, и протягаха мръсни ръце за милостиня. При това днес просяците бяха предимно деца, изпити и унили, някои на не повече от пет-шест години. Майките, наметнати с бурки, ги държаха в скутовете си край канавките на оживените улични ъгли и монотонно нареждаха: „Бакшиш, бакшиш!“ И още нещо, което не бях забелязал веднага: рядко се виждаше дете с възрастен мъж — войната бе превърнала бащите в лукс за Афганистан.

Продължихме на запад към квартала Картех сех по Джаде Мейуанд, която помнех от седемдесетте години като широка и оживена улица. На север от нас бе пресъхналото корито на река Кабул. Върху хълмовете на юг стърчеше полуразрушената старинна градска стена. На изток беше крепостта Бала Хисар — древната цитадела, която генерал Достум бе окупирал през 1992 г. — изградена върху хълмовете на Ширдарваза, откъдето между 1992 и 1996 г. муджахидините бяха обсипвали с ракети Кабул, причинявайки голяма част от щетите, които виждах сега. Ширдарваза се простираше далеч на запад. Помнех как някога от тази планина гърмеше обедното оръдие. С него всеки ден отбелязваха пладне, а също и даваха сигнал за края на постите през месеца на Рамадана. По онова време грохотът му се чуваше из целия град.

— Като дете често идвах на Джаде Мейуанд — промърморих аз. — Тук имаше магазини и хотели. Неонови светлини и ресторанти. Купувах хвърчила от един старец на име Сайфо. Той имаше работилничка близо до стария полицейски участък.

— Полицейският участък още е там — каза Фарид. — Полицаи в града не липсват. Но работилници за хвърчила няма да намериш нито на Джаде Мейуанд, нито където и да било в Кабул. Тия времена отминаха.

Джаде Мейуанд се беше превърнала в гигантски пясъчен замък. Сградите, които не бяха напълно рухнали, едва се крепяха с хлътнали покриви и надупчени от снаряди стени. Цели квартали бяха изравнени със земята. Видях над купчина развалини да стърчи килната табела, осеяна с дупки от куршуми: ПИЙТЕ КОКА-КО… Видях деца да играят из руините сред остри парчета камъни и тухли. Велосипедисти и магарешки каручки лъкатушеха между дечурлига, бездомни псета и купища развалини. Прашна мараня бе надвиснала над града, а отвъд реката се издигаше самотен стълб дим.

— Къде са дърветата? — попитах аз.

— Хората ги изсякоха, за да се топлят през зимата — отговори Фарид. — Шоравите също изсякоха доста.

— Защо?

— Из клоните им се криеха снайперисти.

Налегна ме печал. Завръщането в Кабул бе като да срещнеш стар, забравен приятел и да видиш, че животът е бил жесток към него и сега се скита без дом и постеля.

— Баща ми построи сиропиталище в стария град южно оттук — казах аз.

— Помня го — кимна Фарид. — Разрушено е от години.

— Може ли да спреш? — помолих аз. — Искам да походя.

Фарид паркира на една тясна пресечка близо до запустяла и порутена сграда без врата.

— Тук имаше аптека — промърмори той, докато слизахме от джипа.

Върнахме се на Джаде Мейуанд, завихме надясно и продължихме на запад. Усетих, че ми залютя на очите.

— Каква е тази миризма? — попитах аз.

— Дизел — обясни Фарид. — Градските генератори непрекъснато се повреждат, електроснабдяването е нестабилно и хората използват дизелово гориво.

— Дизел. А помниш ли на какво миришеше някога тази улица?

Фарид се усмихна.

— На кебап.

— Агнешки кебап — уточних аз.

— Агнешки — повтори Фарид с носталгия. — Сега в Кабул агнешко ядат само талибаните. — Той ме дръпна за ръкава. — И като стана дума за тях…

Към нас се приближаваше кола.

— Патрул на брадатите — прошепна Фарид.

За пръв път срещах талибани. Бях ги виждал по телевизията, по интернет, във вестници и по кориците на списания. Но сега стоях само на десетина метра от тях и се опитвах да се убедя, че внезапният вкус в устата ми не е вкусът на чист, неподправен страх. Че кожата ми не настръхва и сърцето ми не подскача бясно. Ето ги, приближаваха се. С цялото си величие.

Червеният пикап тойота бавно мина край нас. В каросерията клечаха неколцина млади мъже със сурови лица и преметнати през рамо автомати „Калашников“. Всички бяха с бради и черни тюрбани. Един от тях, смугъл младеж малко над двайсет, с гъсти сраснали вежди, държеше камшик и ритмично потрепваше с дръжката му по ръба на каросерията. Погледът му шареше насам-натам и изведнъж падна върху мен. Впи се в очите ми. Никога не се бях чувствал тъй разголен. Сетне талибанът изплю жълта тютюнева храчка и отмести поглед. Открих, че отново мога да дишам. Пикапът продължи по Джаде Мейуанд, оставяйки подир себе си облак прах.

— Какви ги вършиш? — изсъска Фарид.

— Какво?

— Никога не ги гледай! Разбра ли? Никога!

— Без да искам — промърморих аз.

— Приятелят ти е напълно прав, ага. Все едно да сръчкаш с тояга бясно псе — обади се някой.

Видях стар просяк, седнал бос върху стъпалата на някаква сграда, надупчена от куршуми. Носеше излинял чапан и прокъсан мръсен тюрбан. Левият му клепач провисваше над празна орбита. С изкривена от артрит ръка старецът посочи след отминалия червен пикап.

— Обикалят и гледат. Гледат и се надяват някой да ги предизвика. Рано или късно все се намира жертва. Тогава псетата пируват, а дневната скука най-сетне отминава и всички казват: „Аллах да ни е на помощ!“ А ако никой не ги предизвика… Е, могат да убиват и без причина, нали?

— Когато талибаните са наблизо, гледай в земята — каза Фарид.

— Добър съвет ти дава твоят приятел — подкрепи го старият просяк. Закашля се и плю в мръсна кърпа. После изпъшка: — Извинявай, би ли ми дал няколко афгана?

— Бас. Да вървим — рече Фарид и ме дръпна за ръката.

Подадох на стареца сто хиляди афгана, които се равняваха на около три долара. Когато се наведе напред да вземе парите, вонята му — като от вкиснато мляко и отдавна немити крака — нахлу в ноздрите ми тъй силно, че едва не повърнах. Той бързо прибра парите в пояса си, шарейки наоколо с единственото си око.

— Хиляди благодарности за великодушието, ага.

— Знаеш ли къде е сиропиталището в Картех сех? — попитах аз.

— Не е трудно да го намериш, точно на запад от булевард Даруламан — отвърна той. — Преместиха там децата, след като ракетите сринаха старото сиропиталище. Все едно да спасиш някого от клетката на лъва и