Ловецът на хвърчила

да го хвърлиш при тигъра.

— Благодаря ти, ага — казах аз и понечих да тръгна.

— Беше ти за пръв път, нали?

— Моля?

— За пръв път ли видя талибани?

Не отговорих. Старият просяк кимна и се усмихна, разкривайки няколко оцелели зъба, пожълтели и криви.

— Помня как ги видях за пръв път да влизат в Кабул. Колко радостен ден беше! Край на убийствата! Но както е рекъл поетът: „Как безупречна изглеждаше любовта, а след туй дойдоха бедите!“

На устните ми трепна усмивка.

— Знам този газал. От Хафез е.

— Да, вярно. Така е — отвърна старецът. — Кой ще го знае, ако не аз. Някога преподавах в университета.

— Така ли?

Старецът се разкашля.

— От 1958 до 1986 година. Разказвах на студентите за Хафез, Хаям, Руми, Бейдел, Джами, Саади. Веднъж дори бях гостуващ лектор в Техеран, през 1971 година. Изнесох лекция за мистика Бейдел. Помня как всички станаха на крака и ръкопляскаха. Ха! — Той поклати глава. — Но нали ги видя онези младежи в камионетката. Според теб виждат ли нещо ценно в суфизма?

— Майка ми е преподавала в университета — казах аз.

— Как се казваше?

— София Акрами.

Окото му намери сили да заблещука през мътилката на пердето.

— „Пустинните бурени оцеляват, а пролетното цвете разцъфва и повяхва.“ Толкова изящество, толкова достойнство и такава трагедия.

— Познавал си майка ми? — възкликнах аз и коленичих пред стареца.

— Да, познавах я — отвърна старият просяк. — Често сядахме да си поговорим след лекциите. Последния път беше в един дъждовен ден малко преди изпитите. Поделихме си парче чудесна бадемова торта. Бадемова торта с горещ чай и мед. Тогава вече бременността й личеше, но от това беше още по- хубава. Никога няма да забравя какво ми каза през онзи ден.

— Какво? Моля те, кажи ми.

Баба описваше майка ми само в най-общи линии, например „Тя беше невероятна жена“. Но аз винаги жадувах за подробности: как е блестяла косата й под слънчевите лъчи, какъв сладолед е предпочитала, какви песни е обичала да тананика, дали си е гризала ноктите. Баба отнесе в гроба спомените си за нея. Може би изричането на нейното име му напомняше за вината, за стореното тъй скоро след нейната смърт. Или пък загубата му беше толкова тежка, болката толкова жестока, че не понасяше да говори за нея. Може би и едното, и другото.

— Тя каза: „Толкова се страхувам.“ — „Защо?“, попитах аз, а тя отговори: „Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие.“ Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш толкова щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо“, а аз я сгълчах: „Млъквай сега. Стига глупости.“

Фарид ме хвана за ръката.

— Трябва да тръгваме, Амир ага — тихо каза той.

Дръпнах се.

— Какво още? Какво друго каза?

Лицето на стария просяк омекна.

— Бих искал да помня, за да ти кажа. Но не си спомням. Майка ти почина отдавна, а паметта ми е съсипана като тия сгради. Съжалявам.

— Поне нещо дребно, каквото и да е.

Старецът се усмихна.

— Ще опитам да си припомня, обещавам. Ела пак да се видим.

— Благодаря — казах аз. — Благодаря от сърце.

И наистина бях благодарен. Сега знаех, че майка ми е обичала бадемова торта с мед и горещ чай, че е използвала думата „безгранично“, че се е тревожела от своето щастие. Току-що бях узнал от този старец за майка си повече, отколкото от баба.

Докато вървяхме обратно към джипа, не си продумахме за това, което някой чужденец би сметнал за невероятно съвпадение: един уличен просяк да се окаже познат на майка ми. Защото и двамата знаехме, че в Афганистан, особено пък в Кабул, подобни абсурди са всекидневие. Баба често казваше: „Хвани двама афганистанци, които се срещат за пръв път, вкарай ги в една стая и след десет минути ще открият, че са роднини.“

Оставихме стареца на стъпалата пред разрушената сграда. Наистина смятах да се възползвам от обещанието му, да се върна и да разбера дали помни още нещо за майка ми. Но така и не го видях повече.

Открихме новото сиропиталище в северната част на Картех сех, край брега на пресъхналата река Кабул. Оказа се широка и ниска казармена сграда с напукани стени и шперплат вместо стъкла на прозорците. По пътя Фарид ми разказа, че някога Картех сех бил един от най-пострадалите кабулски квартали, и когато слязохме от джипа, гледката категорично потвърди думите му. Улиците бяха осеяни с ями от снаряди, а около тях имаше само разрушени сгради и изоставени къщи. Минахме край ръждясалия скелет на преобърнат автомобил, край телевизор без екран, стърчащ от купчина тухли, край стена, върху която бе изписано с черен спрей „Да живеят талибаните!“.

Отвори ни нисък, мършав мъж с оредяла коса и прошарена чорлава брада. Беше облечен с прокъсано вълнено сако, носеше платнено кепе, а на върха на носа му се крепяха очила с едно пукнато стъкло. Иззад очилата дребни очички като черни грахчета шареха ту към мен, ту към Фарид.

— Селам алейкум — рече човекът.

— Селам алейкум — отвърнах аз. Показах му снимката. — Търсим това момче.

Той почти не я погледна.

— Съжалявам. Никога не съм го виждал.

— Та ти едва погледна снимката, приятелю — намеси се Фарид. — Няма ли да я разгледаш по- внимателно?

Човекът зад вратата взе снимката. Вгледа се. Върна ми я.

— Не, съжалявам. Знам всяко дете в сиропиталището, но това не ми се вижда познато. А сега, ако разрешите, имам си работа.

Той затвори вратата. Щракна резето. Почуках отново.

— Ага! Ага, моля те, отвори. Ние му желаем доброто.

— Казах ви. Няма го тук — долетя глас отвътре. — А сега си вървете, моля.

Фарид пристъпи напред и опря чело във вратата.

— Приятелю, ние не сме с талибаните — изрече той с глух, предпазлив глас. — Човекът до мен иска да отведе момчето на сигурно място.

— Идвам от Пешавар — казах аз. — Един мой добър приятел познава семейство американци, които са създали благотворителен дом за деца.

Усещах присъствието на онзи човек зад вратата. Усещах го как стои там, слуша и се колебае, разкъсван между подозрението и надеждата.

— Чуй ме, познавах бащата на Сухраб — казах аз. — Името му беше Хасан. Майка му се казваше Фарзана. Знае да чете и пише. Много е добър с прашката. Има надежда за това момче, ага, има изход. Моля те, отвори.

Отговори ми само мълчание.

— Аз съм брат на баща му.