Ловецът на хвърчила

— Човекът е от Америка — каза той на Уахид, сочейки с палец към мен.

После ни остави и отиде да поздрави момчетата.

Уахид ме настани до стената срещу децата, които бяха нападнали Фарид и се катереха по раменете му. Въпреки възраженията ми Уахид нареди на едното момче да донесе одеяло, та да седна по-удобно на пода, и помоли Мариам да ми налее чай. Попита за пътуването от Пешавар през прохода Кибер.

— Дано да не сте се натъкнали на доздове — каза той. Проходът бе печално известен както с лошия път, така и с бандитите, които използваха терена, за да ограбват пътниците. Преди да отговоря, Уахид ми намигна и добави на висок глас: — Естествено, никой дозд няма да си губи времето за толкова грозна кола като тая на брат ми.

Фарид повали най-малкото момче на пода и го погъделичка по ребрата със здравата си ръка. Хлапето взе да се кикоти и да рита.

— Аз поне имам кола — изпъшка Фарид. — А твоето магаре как е напоследък?

— Вози по-добре от колата ти.

— Магаре магарето разпознава — моментално отвърна Фарид.

Двамата се разсмяха, разсмях се и аз. Откъм съседната стая дочух женски гласове. От мястото си виждах половината стая. Мариам и една по-възрастна жена с кафяв хиджаб — навярно майка й — разговаряха тихо и наливаха чай от котле в чайника.

— Какво работиш в Америка, Амир ага? — попита Уахид.

— Писател съм — казах аз.

Стори ми се, че чух как Фарид тихичко се изкиска.

— Писател? — повтори Уахид, явно впечатлен. — Пишеш ли за Афганистан?

— Е, писал съм — казах аз. — Но не в момента.

Последният ми роман „Сезонът на пепелта“ разказваше за университетски преподавател, който тръгва с циганско племе, след като заварва жена си в леглото с един от своите студенти. Не беше лоша книга. Някои рецензенти я нарекоха „добра“, а един дори използва думата „увлекателна“. Но изведнъж ме хвана срам от нея. Надявах се Уахид да не попита за какво се разказва.

— Може би трябва пак да напишеш за Афганистан — каза той. — Да разкажеш на целия свят какво вършат талибаните със страната ни.

— Ами, аз… аз не съм точно от тия писатели.

— Ооо. — Уахид кимна и леко се изчерви. — Ти си знаеш най-добре, разбира се. Не е моя работа да те съветвам…

Точно тогава Мариам и другата жена влязоха в стаята с две чашки и чайник върху малък поднос. Почтително се изправих, притиснах ръка към гърдите си, наведох глава и казах:

— Селам алейкум.

Жената, която бе повдигнала хиджаба, за да закрие долната част на лицето си, също сведе глава.

— Селам — отвърна тя с едва доловим глас.

Изобщо не се погледнахме в очите. Тя наля чая, докато стоях прав. После остави димящата чаша пред мен и напусна стаята, без да издаде нито звук с босите си нозе. Седнах и отпих от силния черен чай. Най- сетне Уахид наруши дългото мълчание.

— Е, какво те води в Афганистан?

— Какво ги води всички в Афганистан, скъпи братко — намеси се Фарид.

Говореше на Уахид, но не откъсваше от мен презрителния си поглед.

— Бас! — повиши глас Уахид.

— Все едно и също — продължи Фарид. — Да продадат тази земя, да продадат онази къща, да приберат парите и да избягат като плъхове. Да се върнат в Америка и да похарчат парите за семейна почивка в Мексико.

— Фарид! — изрева Уахид. Децата подскочиха, дори Фарид трепна. — Забрави ли що е приличие? Това е моят дом! Амир ага е мой гост тази вечер и няма да ти позволя да ме позориш така!

Фарид отвори уста да проговори, но размисли и се въздържа. Облегна се на стената, тихичко промърмори нещо и преметна осакатения си крак върху здравия. Не откъсваше от мен обвинителен поглед.

— Прости ни, Амир ага — каза Уахид. — Още от детство езикът му е бил по-бърз от главата.

— Всъщност вината е моя — отвърнах аз, опитвайки се да се усмихна под втренчения поглед на Фарид. — Не се обиждам. Трябваше да му обясня за какво съм дошъл в Афганистан. Не дойдох да продавам имоти. Отивам в Кабул да търся едно момче.

— Едно момче — повтори Уахид.

— Да.

Извадих снимката от джоба на ризата си. Лицето на Хасан отново разчопли в душата ми прясната рана от вестта за неговата смърт. С усилие извърнах очи. Подадох снимката на Уахид. Той я огледа. Завъртя поглед към мен, после отново към нея.

— Това момче ли?

Кимнах.

— Хазарче ли е?

— Да.

— Какво означава то за теб?

— Баща му означаваше много за мен. Той е мъжът от снимката. Сега е мъртъв.

Уахид примига.

— Бил ти е приятел?

Инстинктът ме подтикваше да отговоря „да“, сякаш дълбоко в душата си аз също исках да скрия тайната на баба. Но вече се бяха натрупали твърде много лъжи.

— Той ми беше полубрат. — Преглътнах с усилие. Добавих: — Незаконен син на баща ми.

Смутено завъртях чаената чаша. Опипах дружката.

— Не исках да те притеснявам.

— Не ме притесняваш — казах аз.

— Какво ще правиш с момчето?

— Ще го отведа в Пешавар. Там има хора, които ще се погрижат за него.

Уахид върна снимката и положи тежката си ръка на рамото ми.

— Ти си благороден човек, Амир ага. Истински афганистанец.

Едва не се свих като от плесница.

— Горд съм да те приема тази вечер в дома си — каза Уахид.

Благодарих му и крадешком хвърлих поглед към Фарид. Той бе навел глава и опипваше разръфания край на рогозката.

След малко Мариам и майка й донесоха две паници гореща зеленчукова шорва и две питки хляб.

— Съжалявам, че не можем да ви предложим месо — каза Уахид. — Сега само талибаните могат да си го позволят.

— Шорвата ми се струва чудесна — отвърнах аз.

И наистина беше така. Предложих на него и на децата, но Уахид заяви, че семейството е вечеряло, преди да дойдем. Двамата с Фарид запретнахме ръкави, натопихме хляба в шорвата и се захванахме да ядем с ръце.

Докато се хранех, забелязах, че момчетата на Фарид — и трите мършави, с мърляви лица и късо подстригани кестеняви коси под калпачетата — хвърлят крадешком погледи към дигиталния ми часовник. Най-малкото прошепна нещо на брат си. Братът кимна, без да откъсва очи от часовника ми. Най-голямото момче — трябва да беше на дванайсет — се люшкаше напред-назад, приковало поглед към китката ми. След като се нахраних и Мариам ми поля от делвата да си измия ръцете, аз помолих Уахид за разрешение да дам на децата подарък. Той отказа, но когато настоях, неохотно склони. Разкопчах часовника и го подадох на