Ловецът на хвърчила

— Моля те, чуй ме. Познавам едно американско семейство тук, в Пешавар, Томас и Бети Колдуел. Християни са и имат малка благотворителна организация, която поддържат с частни дарения. Подслоняват и хранят афганистански деца, загубили родителите си. Видях заведението. То е чисто и безопасно, за децата се полагат грижи, а мистър и мисис Колдуел са добри хора. Те вече ми казаха, че Сухраб ще е добре дошъл в техния дом и…

— Рахим хан, не говориш сериозно.

— Децата са крехки, Амир джан. Кабул вече е пълен с осакатени деца и не искам Сухраб да стане като тях.

— Рахим хан, не искам да ходя в Кабул — казах аз. — Не мога!

— Сухраб е даровито момче. Можем да му дадем нов живот тук, нова надежда сред хора, които ще го обичат. Томас ага е добър човек, а Бети ханъм е толкова мила, трябва да видиш как се отнася с онези сираци.

— Защо аз? Защо не платиш на някого да отиде? Ако е до парите, мога да платя аз.

— Не е до парите, Амир! — изрева Рахим хан. — Аз съм на смъртно легло и не позволявам да ме обиждаш! Никога не ми е било до парите, знаеш го. А защо ти? Мисля, че и двамата знаем защо трябва да си ти, нали?

Не исках да разбера последната забележка, но я разбрах. Дори прекалено добре.

— Аз имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Кабул е опасно място, знаеш това, а искаш от мен да рискувам всичко заради…

Не довърших.

— Знаеш ли — каза Рахим хан, — веднъж, докато те нямаше, баща ти и аз разговаряхме. Сигурно помниш колко се тревожеше за теб по онова време. Спомням си как ми каза: „Рахим, от момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.“ Питам се наистина ли си станал такъв.

Наведох глава.

— Това, за което те моля — изрече тържествено той, — е да изпълниш предсмъртното желание на един старец.

С тия думи той залагаше всичко на карта. Хвърляше най-силния си коз. Или поне така си мислех тогава. Думите му увиснаха в пустотата между нас, но той поне знаеше какво да каже. А аз, макар да бях писател, все още търсех точните думи. Накрая изрекох:

— Може баба да е бил прав.

— Съжалявам, че мислиш така, Амир.

Не смеех да го погледна.

— А ти не си ли на същото мнение?

— Ако бях, нямаше да те повикам тук.

Разсеяно опипвах венчалната си халка.

— Винаги си ме оценявал твърде високо, Рахим хан.

— А ти винаги си бил твърде строг към себе си. — Той се поколеба. — Но има и още нещо. Нещо, което не знаеш.

— Моля те, Рахим хан…

— Санобар не беше първата жена на Али.

Този път вдигнах очи.

— Преди това той беше женен за хазарка от област Джагори. Много преди да се родиш. След три години тя го напусна бездетна и си взе нов мъж в Хост. От него роди три дъщери. Това се опитвам да ти кажа.

Започнах да виждам накъде бие. Но не исках да чуя останалото. Имах си хубав живот в Калифорния, красива викторианска къща с островърх покрив, добър брак, многообещаваща писателска кариера, тъстът и тъщата ме обичаха. Не ми трябваха тия неприятности.

— Али беше безплоден — каза Рахим хан.

— Не, не е бил. Той и Санобар си имаха Хасан, нали? Хасан беше тяхно дете…

— Не, не беше — каза Рахим хан.

— Да, тяхно дете беше!

— Не, не беше, Амир.

— Тогава кой…

— Мисля, че знаеш кой.

Почувствах се като човек, който пада надолу по стръмна скала, вкопчва се в храсти и трънаци, но не намира опора. Стаята подскачаше, люшкаше се насам-натам.

— Хасан знаеше ли? — избъбрих аз с устни, които сякаш не бяха мои.

Рахим хан затвори очи. Поклати глава.

— Мръсници — прошепнах аз. Изправих се и изкрещях: — Проклети мръсници! Всички сте гадни лъжци и негодници!

— Седни, моля те — каза Рахим хан.

— Как можахте да скриете това от мен? — изревах аз. — От него?

— Моля те, помисли си, Амир джан. Положението беше позорно. Хората щяха да се разприказват. По онова време честта беше всичко за един мъж и ако тръгнеха клюки… Не можехме да кажем на никого, навярно разбираш.

Той посегна към мен, но аз отблъснах ръката му. Тръгнах към вратата.

— Амир джан, моля те, не си тръгвай.

Отворих вратата и се обърнах към него.

— Защо? Какво би могъл да ми кажеш? На трийсет и осем години съм, а току-що научих, че целият ми живот е една голяма, проклета лъжа! Какво могат да променят думите ти? Нищо. Нищо, по дяволите!

И с тия думи се втурнах навън.

18

Залязващото слънце обливаше небосвода с лилави и червени петна. Отдалечавах се от сградата, където живееше Рахим хан, по тесните, многолюдни улички. Шумната главна улица сред лабиринт от пресечки беше претъпкана с пешеходци, велосипеди и рикши. По ъглите висяха реклами на кока-кола и цигари; на афишите за индийски филми знойни красавици танцуваха с красиви смугли мъже сред ливади с разцъфнали цветя.

Влязох в малка, опушена чайна и си поръчах чаша чай. Килнах назад сгъваемия стол и разтърках лице. Чувството, че се свличам към пропаст, постепенно отминаваше. Но на негово място идваше друго — сега бях като човек, който се събужда в собствения си дом и открива, че всички мебели са разместени и всичко, до най-дребната позната подробност, изглежда чуждо. Напълно объркан, той се мъчи да прецени отново своето обкръжение, да се ориентира.

Как съм могъл да бъда толкова сляп? Всички признаци са били пред очите ми през цялото време; сега те ме връхлитаха като лавина. Баба нае доктор Кумар да оперира заешката устна на Хасан. Баба никога не пропускаше рождените му дни. Спомних си деня, когато садяхме лалета и аз го попитах мислил ли е някога да наеме нови слуги. Хасан няма да ходи никъде, кресна той. Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. И заплака със сълзи, когато Али съобщи, че двамата с Хасан ни напускат.

Келнерът сложи пред мен чаша чай. Там, където краката на сгъваемата маса се кръстосваха, имаше кръг от бронзови топчета колкото лешници. Едното се беше развинтило. Приведох се и го завинтих. Как исках и моят живот да може да се поправи тъй лесно. Отпих глътка от най-черния чай, който бях пил от години насам, и се помъчих да мисля за Сорая, за генерала и хала Джамила, за романа, който трябваше да довърша. Мъчех се да гледам трескавото движение по улицата, хората, влизащи и излизащи от тесните магазинчета. Мъчех се да слушам музиката, звучаща от транзистора на съседната маса. Да се вкопча в каквото и да било. Но непрестанно виждах как вечерта след моето дипломиране