Ловецът на хвърчила

имал две съпруги и пет деца. Били седем, обясни Рахим хан с печална усмивка, но преди няколко години загубил двете най-малки момичета при взрив на противопехотна мина в покрайнините на Джелалабад. Същата експлозия откъснала всички пръсти на единия му крак и три пръста от лявата му ръка. След това се преселил с жените и децата си в Пешавар.

— Контролен пост — изръмжа Фарид.

Аз се посвих на седалката с кръстосани на гърдите ръце и за момент забравих, че ми е лошо. Но тревогата се оказа излишна. Двама пакистански доброволци се приближиха към нашия раздрънкан джип, хвърлиха към купето небрежен поглед и ни махнаха да продължаваме.

Фарид стоеше на първо място в списъка със задачите по подготовката, който бяхме съставили с Рахим хан и който включваше такива неща като например да обменя долари срещу пакистанска и афганистанска валута, да си осигуря подходящо облекло и пакол — звучи иронично, но докато живеех в Афганистан, никога не бях обличал национална носия, — да взема снимката на Хасан и Сухраб, и накрая, може би най-важното — да си осигуря изкуствена брада, черна и дълга до гърдите, както повеляваше шариатът, поне според разбирането на талибаните за шариат. Рахим хан познаваше един майстор от Пешавар, който ги изработваше, понякога за западни журналисти, отразяващи войната.

Рахим хан искаше да остана с него още няколко дни, за да разработим по-добре плана. Но аз знаех, че трябва да тръгна час по-скоро. Боях се да не размисля. Боях се, че ще почна да протакам, да се колебая, да се тревожа, да разсъждавам и да се убеждавам да не замина. Боях се, че зовът на живота в Америка ще ме дръпне назад, че ще нагазя отново в онази дълбока река и ще си позволя да забравя, да оставя нещата, научени през последните дни, да потънат към дъното. Боях се, че ще позволя на течението да ме отклони от онова, което трябваше да извърша. От Хасан. От миналото, което бе почукало на вратата. И от този последен шанс за изкупление. Затова тръгнах, преди да съм се разколебал. Колкото до Сорая, за нищо на света не бих й казал, че отивам в Афганистан. Ако беше узнала, щеше да долети с първия полет за Пакистан.

Още щом прекосихме границата, бедността ни посрещна отвсякъде. От двете страни на пътя видях селца, изникнали като разхвърляни играчки между скалите, порутени глинени постройки и колиби от четири кола с разпънато върху тях платнище. Видях дрипави деца да ритат футболна топка между колибите. Няколко километра по-нататък зърнах група мъже, наклякали като гарвани върху останките от обгорял съветски танк. Вятърът развяваше краищата на одеялата, с които се бяха загърнали. Зад тях жена с кафява бурка и голяма делва на рамо слизаше по разровена от дъждовете пътека към групичка глинени колиби.

— Странно — казах аз.

— Кое?

— Чувствам се като турист в собствената си родина — отвърнах аз, докато отминавахме един козар, подкарал край пътя пет-шест изпосталели кози.

Фарид се изсмя. Метна цигарата си навън.

— Още ли смяташ това място за своя родина?

— Мисля, че за една част от мен то винаги ще си остане родина — отвърнах малко по-неуверено, отколкото ми се искаше.

— След двайсет години в Америка — рече той и рязко свърна, за да заобиколи дълбока дупка на пътя.

Кимнах.

— Израснал съм в Афганистан.

Фарид пак се изсмя.

— Защо се смееш?

— Няма значение — промърмори той.

— Не, искам да знам. Защо се смееш?

В огледалото зърнах как нещо просветна в очите му.

— Искаш да знаеш? — озъби се той. — Чакай да отгатна, ага сахиб. Сигурно си живял в къща на два или три етажа, с красив заден двор, където градинарят е посадил цветя и плодни дръвчета. Със зид и желязна порта, разбира се. Баща ти е карал американска кола. Имали сте слуги, вероятно хазари. Родителите ти са наемали хора да украсяват къщата за пищните мехмани, които са устройвали, та техните приятели да дойдат да пият и да се хвалят с пътешествията си из Европа и Америка. И се кълна в очите на първородния си син, че за пръв път носиш пакол. — Той се ухили, разкривайки два реда преждевременно прогнили зъби. — Познах ли?

— Защо казваш всичко това? — попитах аз.

— Защото искаше да знаеш — изсъска той. Посочи ми дрипав старец, който слизаше по надолнището, мъкнейки на гръб грамаден чувал със суха трева. — Това е истинският Афганистан, ага сахиб. Този Афганистан познавам. А ти? Ти винаги си бил турист тук, но просто не си го знаел.

Рахим хан ме бе предупредил да не очаквам в Афганистан топло посрещане от онези, които са останали да се сражават.

— Съжалявам за баща ти — казах аз. — Съжалявам за двете ти дъщери и за ръката ти.

— Това не значи нищо за мен — отсече той. Тръсна глава. — И изобщо за какво си дошъл? Да продадеш бащините си имоти? Да прибереш парите и да избягаш обратно при майка си в Америка?

— Майка ми е умряла при раждането ми — казах аз.

Той въздъхна и мълчаливо запали нова цигара.

— Спри.

— Какво?

— Спри, по дяволите — казах аз. — Ще повърна.

И се изтърсих от кабината, докато джипът спираше върху крайпътния чакъл.

Късно следобед напечените от слънцето зъбери и голите скали на прохода отстъпиха място на по-зелен селски пейзаж. Слизахме към Ландихана. Навлязохме в Афганистан през Торхам. Крайпътните борове ми се сториха по-малко, отколкото ги помнех, много от тях бяха изсъхнали, но бе приятно отново да видя дървета след мъчителното пътуване през Кибер. Наближавахме Джелалабад, където Фарид имаше брат, при когото щяхме да пренощуваме.

Слънцето още не бе залязло, когато влязохме в града, известен някога с плодовете и топлия си климат. Фарид караше покрай сградите и каменните къщи в центъра. Нямаше толкова палми, колкото помнех, а някои от зданията се бяха превърнали в стърчащи самотни стени или безформени купища кирпич.

Фарид зави по тесен черен път и спря джипа до една пресъхнала вада. Слязох долу, разкърших се и дълбоко си поех дъх. Някога вятърът долиташе откъм напоените равнини около Джелалабад, където селяните отглеждаха захарна тръстика, и изпълваше въздуха над града със сладък аромат. Затворих очи и потърсих сладостта. Не я открих.

— Да вървим — подкани ме нетърпеливо Фарид.

Тръгнахме по неравния път покрай няколко изсъхнали тополи и редица порутени глинени стени. Пред една разнебитена едноетажна къща Фарид спря и почука на дъсчената врата.

Отвътре надникна млада жена с морско зелени очи и бяла забрадка около лицето. Най-напред зърна мен и трепна, после видя Фарид и очите й грейнаха.

— Селам алейкум, кака Фарид!

— Селам, Мариам джан — отвърна Фарид и й предложи нещо, което ми бе отказвал през целия ден: сърдечна усмивка. Целуна я по челото.

Младата жена ни стори път и ме изгледа с лека боязън, докато влизах след Фарид в малката къща.

Кирпиченият таван беше нисък, глинените стени съвсем голи и единствената светлина идваше от два фенера, закачени в ъгъла. Събухме си обувките и прекрачихме върху сламената рогозка, която покриваше пода. До едната стена три млади момчета седяха с кръстосани крака на дюшек, покрит с разръфано одеяло. Висок брадат мъж с широки плещи стана да ни посрещне. Двамата с Фарид се прегърнаха и разцелуваха. Фарид ми го представи с името Уахид, негов по-голям брат.