Ловецът на хвърчила

баба, лъхащ на бира, седи във форда, който ми бе подарил и казва: Как бих искал и Хасан да е с нас сега.

Как бе могъл да ме лъже през всичките тия години? Как бе лъгал Хасан? Та нали когато бях малък, той ме взе в скута си, погледна ме право в очите и каза: Има само един грях. И това е кражбата… Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Нали това бяха собствените му думи? А сега, петнайсет години след като го погребах, научавах, че е бил крадец. И то от най-лошите, защото бе откраднал нещо свещено: от мен — правото да знам, че имам брат, от Хасан — истинската му същност, а от Али — неговата чест. Неговият нанг. Неговият намос.

Въпросите продължаваха да се сипят. Как баба е намерил сили да погледне Али в очите? Как Али е живял в онзи дом ден след ден, знаейки, че е бил опозорен от господаря си по най- страшния начин за един афганец? И как да обединя този нов образ на баба с другия, запечатан в мен тъй отдавна, докато куцаше с кафявия си костюм към дома на семейство Тахери, за да поиска ръката на Сорая?

Ето още едно клише, което моят преподавател по творческо писане би отхвърлил с презрение: какъвто бащата, такъв и синът. Но беше вярно, нали? Оказваше се, че двамата с баба си приличаме повече, отколкото бях подозирал. И двамата бяхме предали хората, които биха се жертвали за нас. И тогава осъзнах още нещо: Рахим хан ме бе призовал не само заради собствените ми грехове, но и заради тези на баба.

Рахим хан казваше, че винаги съм бил твърде строг към себе си. Но се питах… Вярно, не аз бях накарал Али да стъпи върху мината и не аз бях довел талибаните да застрелят Хасан. Но аз прогоних Али и Хасан от дома им. Не бе трудно да се предположи, че нещата щяха да се развият другояче, ако не бях постъпил така. Може би баба щеше да отведе и тях в Америка. Може би Хасан щеше да има свой собствен дом, работа, семейство, живот в страна, където никой не се интересува от факта, че е хазарин, където хората дори не са чували за хазарите.

Не мога да отида в Кабул, бях казах на Рахим хан. Имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Но как можех да си събера багажа и да се прибера у дома, когато постъпките ми навярно бяха лишили Хасан от шанса да има всичко това?

Съжалявах, че Рахим хан ме бе повикал. Съжалявах, че не ме остави да живея в неведение. Но той ме повика. И онова, което ми разкри, промени всичко. Накара ме да осъзная, че целият мой живот, много преди зимата на 1975 г., още по времето, когато пеещата хазарка още ме е кърмила, е представлявал една безкрайна верига от лъжи, предателства и тайни.

Има начин отново да бъдем добри, бе казал той. Начин да разкъсаме веригата.

Чрез едно малко момче. Един сирак. Синът на Хасан. Някъде в Кабул.

* * *

Докато пътувах с рикшата обратно към дома на Рахим хан, аз си припомних какво бе казал баба: моят проблем е, че винаги се намира кой да се бие вместо мен. Сега бях на трийсет и осем. Косата ми оредяваше, започваше да се прошарва, а напоследък забелязвах и ситни бръчици край ъгълчетата на очите си. Бях по-стар, но може би не прекалено, за да застана сам срещу злото. Баба бе излъгал за много неща, но не и за това.

Отново погледнах кръглото лице върху снимката, огряно от слънцето. Лицето на моя брат. Някога Хасан ме обичаше така, както никой друг. Вече го нямаше, но частица от него все още живееше. Тя беше в Кабул.

Чакаше.

Заварих Рахим хан да се моли в ъгъла на стаята. Виждах го като неясен силует, който се кланяше на изток срещу кървавото небе. Изчаках го да приключи с молитвата.

После му казах, че отивам в Кабул. Казах му утре сутрин да се обади на семейство Колдуел.

— Ще се моля за теб, Амир джан — рече той.

19

Отново ми призляваше в колата. Докато минем надупчената от куршуми табела с надпис ПРОХОДЪТ КИБЕР ВИ ПОЗДРАВЯВА, устата ми взе да се пълни със слюнка. В стомаха ми нещо кипеше и се въртеше. Шофьорът Фарид ми хвърли хладен поглед. В очите му нямаше съчувствие.

— Може ли да свалим стъклото? — попитах аз.

Той запали цигара и я пъхна между двата оцелели пръста на лявата си ръка, с която държеше волана. Приведе се напред, без да откъсва черните си очи от пътя, взе отверка от пода между краката си и ми я подаде. Пъхнах я в дупката на мястото на лостчето за сваляне на стъклото и я завъртях.

Фарид ми хвърли още един презрителен поглед, сега изпълнен и с едва сдържано раздразнение, и продължи да пуши. Не бе изрекъл и десетина думи, откакто потеглихме от крепостта Джамруд.

— Ташакор — измънках аз.

Подадох глава през прозореца и хладният следобеден въздух облъхна лицето ми. Пътуването през прохода Кибер, където пътят лъкатушеше сред сипеи и варовикови канари, беше точно както го помнех — през 1974 г. двамата с баба бяхме минали оттам. Пустите внушителни планини, увенчани с остри зъбери, се извисяваха над дълбоки клисури. По хребетите стърчаха древни крепости с порутени кирпичени стени. Мъчех се да прикова поглед към заснежения Хиндукуш на север, но всеки път щом стомахът ми вземеше да се успокоява, джипът правеше нов остър завой, надигайки поредната вълна в стомаха ми.

— Опитай с лимон.

— Какво?

— Лимон — повтори Фарид. — Против прилошаване. По този маршрут винаги си нося лимони.

— Не, благодаря.

От самата мисъл да прибавя в стомаха си нова киселина ми призля още повече. Фарид се изсмя презрително.

— Е, не е модерна измишльотина като американските хапчета, просто изпитан лек, знам го от майка си.

Вече съжалявах, че съм пропуснал шанса да подобря отношенията ни.

— В такъв случай сигурно трябва да ми дадеш едно резенче.

Той взе от задната седалка книжна торба и измъкна отвътре половин лимон. Отхапах, изчаках няколко минути и излъгах:

— Прав беше, поолекна ми.

Като афганистанец знаех, че е по-добре да страдаш, отколкото да проявиш неучтивост.

— Старо средство, не ти трябват модерни лекарства — заяви той.

Гласът му звучеше едва ли не враждебно. Той тръсна пепелта от цигарата и хвърли доволен поглед в огледалцето. Беше таджик — мършав, смугъл мъж с обветрено лице, тесни рамене и дълга шия с щръкнала адамова ябълка, която се подаваше изпод брадата му само когато извръщаше глава. Облечен бе почти като мен, макар че навярно би трябвало всъщност да кажа обратното: грубо вълнено одеяло, наметнато върху сив пирхан-шумбан, и елек. На главата си носеше кафяв пакол, килнат настрани като този на таджикския герой Ахмад шах Масуд, наричан от тях „Лъва на Панджар“.

Рахим хан ме бе запознал с Фарид в Пешавар. Каза ми, че е на двайсет и девет, макар че недоверчивото му сбръчкано лице изглеждаше поне с двайсет години по-възрастно. Бил роден в Мазари- Шариф и живял там до десетата си година, когато се преместили в Джелалабад. На четиринайсет Фарид се включил заедно с баща си в джихада срещу шоравите. Две години се сражавали в долината на Панджар, докато един ден картечен залп от хеликоптер разкъсал баща му на парчета. Фарид