Ловецът на хвърчила

също присвиваше очи и се усмихваше.

Разгънах писмото. Беше написано на фарси. Нямаше нито пропуснати точки, нито грешки, а почеркът беше почти по детински спретнат. Зачетох:

„В името на Аллах, всеблагия и всемилостивия,

Амир ага, приеми най-дълбоките ми почитания.

Фарзана джан, Сухраб и аз се молим това писмо да те завари в добро здраве и озарен от милостта на Аллах. Моля те, предай най-сърдечните ми благодарности на Рахим хан сахиб, че се е погрижил то да стигне до теб. Надявам се някой ден да държа в ръцете си твоето писмо и да чета за твоя живот в Америка. Може би дори една твоя снимка ще напълни очите ми. Много съм разказвал за теб на Фарзана джан и Сухраб, как израснахме заедно, как играехме и тичахме по улиците. Те се смеят, като слушат какви поразии вършехме!

Амир ага, уви, Афганистан от твоята младост отдавна е мъртъв. Добрината напусна земята ни и човек не може да се спаси от убийствата. Непрестанни убийства. В Кабул страхът е навсякъде, по улиците, на стадиона, из пазарите, той е част от живота ни тук, Амир ага. Диваците, които управляват нашия уатан, не дават пет пари за човечността. Онзи ден придружих Фарзана джан до пазара да купи картофи и наан. Тя попита търговеца колко струват картофите, но той не я чу, мисля, че беше глух. Тогава тя повиши глас и изведнъж един млад талибан дотича и я удари през краката с тоягата си. Удари я толкова силно, че тя падна. Крещеше и я ругаеше, казвайки, че Министерството на порока и добродетелта не разрешава на жените да говорят високо. След това дни наред на крака й имаше грамадна виолетова синина, но какво можех да направя, освен да стоя и да гледам как бият жена ми? Ако се бях опитал да се боря, онова псе на драго сърце щеше да ми тегли куршума! Тогава какво щеше да стане с моя Сухраб? Улиците вече са пълни с гладни сираци и всеки ден благодаря на Аллах, че съм жив не защото ме е страх от смъртта, а защото жена ми има съпруг и синът ми не е сирак.

Иска ми се да видиш Сухраб. Той е добро момче. Рахим хан сахиб и аз го научихме да чете и да пише, та да не порасне глупав като баща си. А как само стреля с прашката! Понякога го извеждам из Кабул и му купувам бонбони. На Шар-е-нау все още има човек с маймунка и ако минем край него, плащам му да накара маймунката да танцува за Сухраб. Да го видиш само как се смее! Двамата често се качваме до гробището на хълма. Помниш ли как някога сядахме под нара и четяхме «Шах-наме»? Жегите пресушиха хълма и дървото не е давало плод от години, но ние със Сухраб все още сядаме на сянка под него и аз му чета от «Шах- наме». Едва ли има смисъл да ти казвам, че любимата му част е онази за неговия съименник, срещата на Рустам и Сухраб. Скоро ще може да си чете сам. Аз съм много горд и много щастлив баща.

Амир ага, Рахим хан сахиб е много болен. Кашля по цял ден и когато бърше устни, виждам кръв по ръкава му. Много е отслабнал и ми се ще да хапва поне мъничко, когато Фарзана джан му сготви шорва или ориз. Но той едва докосва храната, а ми се струва, че и това прави само за да не оскърби Фарзана джан. Толкова се тревожа за този скъп човек, че се моля за него всеки ден. След няколко дни той заминава за Пакистан да се прегледа при тамошните доктори и, иншалла, дано се върне с добри новини. Но сърцето ми се тревожи за него. Ние с Фарзана джан казахме на малкия Сухраб, че Рахим хан сахиб ще оздравее. Какво друго да сторим? Той е само на десет години и го обожава. Толкова се сближиха. По-рано Рахим хан сахиб често го водеше на пазара да му купува балони и бисквити, но вече е твърде слаб за това.

Напоследък много сънувам, Амир ага. Някои сънища са кошмари, например обесени тела, гниещи на стадион с окървавена трева. Събуждам се от тях задъхан и облян в пот. По-често обаче сънувам хубави неща, хвала на Аллах за това. Сънувам, че Рахим хан сахиб ще оздравее. Сънувам, че синът ми ще порасне добър, свободен и важен човек. Сънувам, че цветята лаула отново ще разцъфнат по улиците на Кабул, а в чайните ще звучи музика и из небето ще летят хвърчила. И сънувам, че някой ден ти ще се върнеш в Кабул, за да посетиш отново земята на нашето детство. Ако го направиш, ще завариш да те чака стар и верен приятел.

Дано Аллах бъде винаги с теб.

Хасан“

Прочетох писмото два пъти. Сгънах листовете и пак се вгледах задълго в снимката. После я прибрах в джоба си заедно с писмото и попитах:

— Как е той?

— Това писмо беше написано преди шест месеца, няколко дни преди да замина за Пакистан — отговори Рахим хан. — Снимката направих в деня, преди да потегля. Един месец след като пристигнах в Пешавар, по телефона ми се обади един съсед от Кабул. Ето какво ми разказа. Скоро след моето заминаване плъзнал слух, че някакво хазарско семейство се шири в голяма къща в Уазир Акбар хан, или поне така твърдели талибаните. Двама талибански служители дошли да проверят и разпитали Хасан. Когато им казал, че живее с мен, те го обвинили в лъжа, макар че мнозина от съседите потвърдили, включително и онзи, който ми се обади. Талибаните рекли, че е лъжец и крадец като всички хазари, и му заповядали до залез слънце да изведе семейството си от къщата. Хасан възразил. Но моят съсед разправяше, че талибаните гледали голямата къща като… как го рече? Да, като вълци пред стадо овце. Казали на Хасан, че ще се нанесат вътре, уж да я пазят, докато се върна. Хасан пак възразил. Тогава го извели на улицата…

— Не — прошепнах аз.

— … заповядали му да коленичи…

— Не. Аллах, не.

— … и го застреляли в тила.

— Не.

— Фарзана изскочила с писъци и се нахвърлила върху тях…

— Не.

— … застреляли и нея. По-късно твърдели, че било при самозащита.

Можех само да шепна отново и отново:

— Не. Не. Не.

Мислите ми непрестанно се връщаха към онзи ден в болничната стая през 1974 г., веднага след като оперираха заешката устна на Хасан. Баба, Рахим хан и аз се бяхме събрали около леглото му и го гледахме как проучва с огледалце новата си устна. Сега всички от онази стая бяха мъртви или скоро щяха да бъдат. Освен мен.

После в мислите си видях още нещо: мъж с жилетка „рибена кост“ притиска дулото на автомата си към тила на Хасан. Гърмежът отеква из улицата пред бащиния ми дом. Хасан рухва на асфалта и неговият живот, изпълнен с безрезервна преданост, отлита от него по вятъра като хвърчилата, които някога гонеше.

— Талибаните се настанили в къщата — продължи Рахим хан. — Твърдели, че са прогонили нарушител на закона. Убийствата на Хасан и Фарзана били оправдани като самозащита. Никой не посмял да каже и дума. Най-вече от страх пред талибаните, предполагам. Но, така или иначе, никой не би рискувал заради двама слуги хазари.

— Какво е станало със Сухраб? — попитах аз.

Чувствах се уморен, опустошен. Нов пристъп на кашлица разтърси Рахим хан. Когато най-сетне вдигна поглед към мен, лицето му бе пламнало, а очите кръвясали.

— Чух, че бил в сиропиталище някъде в Картех сех. Амир джан…

Той пак се разкашля. Когато спря, изглеждаше много по-стар, отколкото преди минути, сякаш всеки пристъп го състаряваше.

— Амир джан, повиках те, защото исках да те видя, преди да умра, но това не е всичко.

Мълчах. Мисля, че вече знаех какво ще ми каже.

— Искам да отидеш в Кабул — каза той. — Искам да доведеш Сухраб тук.

Помъчих се да намеря подходящите думи. Едва бях успял да преглътна факта, че Хасан е мъртъв.