Ловецът на хвърчила

Хвана ръката й и я стисна. Здравото й око се извъртя към него.

— Дълго вървях и много път минах, за да видя дали наяве си също тъй хубав, както в сънищата ми. И наистина си такъв. Дори по-хубав. — Тя дръпна ръката му към обезобразеното си лице. — Усмихни ми се. Моля те.

Хасан се усмихна и старицата заплака.

— Ти се усмихна, когато излезе от мен, казвали ли са ти? А аз дори не те прегърнах. Аллах да ми прости, дори не те прегърнах.

Никой от нас не бе виждал Санобар, откакто избяга с трупа певци и танцьори през 1964 г., веднага след раждането на Хасан. Ти не си я виждал, Амир, но на младини тя беше вълшебно видение. Когато се усмихваше, на бузите й изникваха трапчинки, а походката й подлудяваше мъжете.

Разминеше ли се с някого на улицата, всеки, бил той мъж или жена, извръщаше глава подир нея. А сега…

Хасан пусна ръката й и се втурна навън. Изтичах след него, но той беше по-бърз. Видях го да бяга нагоре по хълма към мястото, където двамата си играехте някога, а нозете му вдигаха облаци прах. Оставих го. Седях при Санобар цял ден, докато небето стана пурпурно. После падна нощ и лунни лъчи обляха облаците, а Хасан още не се завръщаше. Санобар хленчеше, че завръщането й било грешка, може би дори по-лоша от бягството. Но аз я накарах да остане. Знаех, че Хасан ще се върне.

Той се върна на другата сутрин. Изглеждаше грохнал от умора, сякаш не бе спал цяла нощ. Хвана ръката на Санобар и й каза, че може да плаче, ако иска, но вече няма защо, вече е у дома, при семейството си. Докосна белезите по лицето й, сетне погали косата й.

Хасан и Фарзана се грижиха за нея, докато оздравя. Хранеха я, перяха дрехите й. Аз я настаних в една от стаите за гости на горния етаж. Понякога поглеждах през прозореца към двора и виждах как Хасан и майка му, коленичили един до друг, берат домати или подрязват розов храст и разговарят. Сигурно си наваксваха за изгубените години. Доколкото знам, той нито веднъж не я попита къде е била или защо е избягала, а и тя не пожела да му разкаже. Навярно е по-добре някои истории да останат неизказани.

Санобар помогна при раждането на сина на Хасан през зимата на 1990 г. Още нямаше сняг, но зимните ветрове фучаха из двора, превиваха цветята и подмятаха сухи листа. Помня как Санобар излезе от къщичката, прегърнала внука си, увит във вълнено одеяло. Стоеше усмихната и щастлива под навъсеното сиво небе, по бузите й се стичаха сълзи, пронизващият леден вятър развяваше косата й, а тя стискаше бебето тъй, сякаш не искаше никога да го пусне. Не и този път. Накрая го даде на Хасан, а той го подаде на мен и аз запях молитвата в ухото на новороденото момченце.

Нарекоха го Сухраб, на любимия герой на Хасан от „Шах-наме“, както знаеш, Амир джан. Беше красиво момченце, сладко като захар, и имаше същия нрав като баща си. Да беше видял Санобар с бебето, Амир джан. То стана център на нейното съществуване. Шиеше му дрешки, правеше му играчки от парчета дърво, парцали и суха трева. Когато бебето хвана треска, тя не спа цяла нощ и три дни нищо не хапна. Още преди да навърши две годинки, Сухраб вече я наричаше саса. Двамата бяха неразделни.

Тя доживя до четвъртата му година, сетне една сутрин просто не се събуди. Изглеждаше спокойна и умиротворена, сякаш вече нямаше нищо против смъртта. Погребахме я в гробището на хълма до нара и аз изрекох молитва за нея. Хасан понесе тежко загубата, но още по-зле я понесе малкият Сухраб. Непрекъснато обикаляше къщата да търси саса, но нали знаеш какви са децата, лесно забравят.

По това време — трябва да е било през 1995 г. — шоравите отдавна бяха победени и прогонени, а Кабул принадлежеше на Масуд, Рабани и муджахидините. Въоръжените схватки между отделните фракции бяха жестоки и никой не знаеше дали ще доживее до вечерта. Ушите ни свикнаха със свистенето на снаряди и грохота на престрелките, очите ни свикнаха да виждат как хората вадят трупове изпод развалините. През онези дни, Амир джан, Кабул беше истинско въплъщение на пословичния израз „ад на земята“. Аллах обаче се смили над нас. Нападенията срещу Уазир Акбар хан бяха по-редки, тъй че не страдахме толкова, колкото някои други квартали.

През онези дни, когато ракетният обстрел поотслабнеше и стрелбата се разредеше, Хасан водеше Сухраб в зоологическата градина да види лъва Марджан, или на кино. Учеше го да стреля с прашка и когато навърши осем години, Сухраб стана безпогрешен. От терасата можеше да уличи шишарка, сложена върху кофа в средата на двора. Хасан го научи да чете и пише — синът му нямаше да порасне неграмотен като него. Много се привързах към това момченце — бях го видял да прохожда, чух го да произнася първата си дума. Купувах му детски книжки от книжарницата до Синема Парк — по-късно унищожиха и нея — и Сухраб ги изчиташе тъй бързо, че не успявах да му насмогна. Напомняше ми за теб. Като малък и ти много обичаше да четеш. Вечер му четях приказки, задавах му гатанки, учех го на фокуси с карти. Ужасно ми липсва.

През зимата Хасан водеше сина си да пуска хвърчила. Вече нямаше толкова състезания както някога — никой не смееше да остане навън задълго, — но от време на време все още имаше по някой турнир. Хасан вдигаше Сухраб на раменете си и двамата търчаха по улиците да ловят хвърчила, понякога им се налагаше да ги свалят и от дърветата. Помниш ли, Амир джан, колко добър ловец на хвърчила беше Хасан? Такъв си остана. В края на зимата Хасан и Сухраб окачаха всички уловени хвърчила по стените на коридора. Сякаш правеха картинна изложба.

Вече ти разказах как празнувахме, когато през 1996 г. талибаните пристигнаха и сложиха край на всекидневните сражения. Помня, че онази вечер се прибрах и заварих Хасан да слуша радиото в кухнята. Очите му бяха мрачни. Попитах го какво има, а той само поклати глава и рече:

— Сега Аллах да се смили над нас, хазарите, Рахим хан сахиб.

— Войната свърши, Хасан — казах аз. — Ще има мир и щастие, и спокойствие. Край на ракетите, край на убийствата, край на погребенията!

Но той само изключи радиото и попита дали искам нещо, преди да си легне.

Няколко седмици по-късно талибаните забраниха пускането на хвърчила. А след две години, през 1998-а, избиха хазарите в Мазари-Шариф.

17

Рахим хан бавно размърда кръстосаните си крака и се облегна на голата стена с пресметливите, плахи движения на човек, за когото всяко помръдване означава нов изблик на болка. Навън ревеше магаре, някой крещеше нещо на урду. Слънцето клонеше към залез, червените му лъчи струяха в пролуките между порутените сгради.

Отново ме порази чудовищната същност на онова, което бях сторил през онази зима и следващото лято. Имената кънтяха в главата ми: Хасан, Сухраб, Али, Фарзана и Санобар. Да чуя как Рахим хан изрича името на Али, бе като да намеря стара, прашна музикална кутийка, която не е отваряна от години. Мелодията се раздаде веднага: Кого изяде днес, Бабалу? Кого изяде, тесноок Бабалу? Помъчих се да прогоня спомена за застиналото лице на Али, да видя наистина спокойните му очи, но времето може да бъде алчно — понякога то прибира всички подробности само за себе си.

— Хасан още ли живее в онази къща? — попитах аз.

Рахим хан вдигна чаената чаша към съсухрените си устни и отпи глътка. После извади от вътрешния джоб на сакото си плик и ми го подаде.

— За теб.

Разкъсах запечатания плик. Вътре намерих полароидна снимка и сгънато писмо. Гледах снимката цяла минута.

Пред порта от ковано желязо стояха момченце и висок мъж с бял тюрбан и чапан на зелени ивици. Слънчевите лъчи падаха косо отляво, хвърляйки сянка върху половината му кръгло лице. Момченцето присвиваше очи и се усмихваше към обектива, разкривайки два липсващи предни зъба. Дори на снимка мъжът с чапана излъчваше усещане за увереност и спокойствие. Личеше по стойката му — леко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце, с отметната срещу слънцето глава. И най-вече по усмивката. Гледайки снимката, човек би си казал, че за този мъж светът е хубаво място. Рахим хан имаше право: бих го познал веднага, ако се срещнехме на улицата. Момченцето стоеше босо, прегърнало с една ръка бедрото на баща си, и подпираше глава на кръста му. То