Ловецът на хвърчила

изобщо имаше име. Но помня, че беше жарък летен ден и карах по разбит черен път, а от двете страни нямаше нищо освен прегорели храсти, бодливи дънери от дребни, криви дръвчета и суха като слама трева. Минах покрай магарешки труп, гниещ близо до пътя. После направих завой и насред голия пущинак зърнах няколко кирпичени колиби, а отвъд тях нямаше нищо друго освен необятното небе и планинските зъбери.

Хората в Бамиян ми казаха, че ще го открия лесно — само неговата къща имала оградена градина. Кирпиченият зид — нисък и целият на дупки — опасваше малка постройка, която всъщност не заслужаваше да се нарече и къщурка. На улицата босоноги деца гонеха с пръчки парцалива топка за тенис и всички се изблещиха, когато спрях отпред и изключих двигателя. Почуках на дървената портичка и прекрачих в двора, където нямаше почти нищо, освен леха завехнали ягоди и безплодно лимоново дръвче. В ъгъла, под сянката на една акация, имаше тандур и до него клечеше млад мъж. Човекът слагаше тесто върху широка дървена лопатка и го лепеше по вътрешните стени на тандура. Когато ме видя, той изтърва лопатката. Едва го удържах да не ми целуне ръцете.

— Дай да те погледна — казах аз.

Той се отдръпна. Беше толкова висок — дори и да се изправех на пръсти, едва стигах до брадичката му. От бамиянското слънце кожата му бе станала груба и доста по-тъмна, отколкото я помнех. Липсваха му няколко предни зъба. По брадичката му растяха редки кичури косъмчета. Но иначе имаше все същите присвити зелени очи, същия белег на устната, същото кръгло лице и същата добродушна усмивка. Ти щеше да го познаеш веднага, Амир джан. Сигурен съм.

Влязохме вътре. В ъгъла млада хазарка със светла кожа плетеше шал. Личеше си, че чака дете.

— Това е съпругата ми, Рахим хан — гордо каза Хасан. — Името й е Фарзана.

Жената беше плаха, от почтителност говореше почти шепнешком и не смееше да вдигне към мен красивите си лешникови очи. Но гледаше Хасан тъй, сякаш го виждаше седнал на трон.

— Кога очаквате детето? — попитах аз, след като се настанихме в кирпичената стаичка. Вътре нямаше нищо освен протрит килим, няколко паници, два дюшека и фенер.

— Ако е рекъл Аллах, тази зима — каза Хасан. — Моля се за момче, та да носи името на баща ми.

— Като стана дума за Али, къде е той?

Хасан сведе очи. Каза ми, че Али и братовчед му — чиято била тази къща — загинали преди две години от противопехотна мина в покрайнините на Бамиян. Противопехотна мина. Има ли по-афганистански начин да умреш, Амир джан? И макар да звучи налудничаво, бях твърдо уверен, че именно десният крак на Али — осакатеният от детски паралич крак — най-сетне го е подвел и е стъпил върху онази мина. Дълбоко се наскърбих, като чух за смъртта му. Както знаеш, аз и баща ти израснахме заедно, а Али беше с него, откакто се помня. Бяхме съвсем малки, когато Али се разболя от детски паралич и едва не умря. Баща ти по цял ден обикаляше около къщата и плачеше.

Фарзана ни приготви шорва с боб, ряпа и картофи. Измихме си ръцете и седнахме да обядваме. Топяхме в шорвата топъл наан — от месеци не бях хапвал нещо тъй вкусно. Тогава помолих Хасан да дойде в Кабул при мен. Разказах му за къщата и че не мога вече сам да се грижа за нея. Обещах, че ще му плащам добре и че двамата с жена му ще се настанят удобно. Те се спогледаха, но не казаха нищо. По-късно, след като си измихме ръцете и Фарзана ни поднесе грозде, Хасан каза, че сега селото е негов дом; двамата с Фарзана си били уредили живота там.

— А Бамиян е толкова близо. Познаваме тамошните хора. Прости ми, Рахим хан. Моля те да ни разбереш.

— Естествено — казах аз. — Няма за какво да се извиняваш. Разбирам те.

По някое време, докато пиехме чай, Хасан попита за теб. Казах му, че си в Америка, но не знам почти нищо друго. Хасан имаше толкова много въпроси. Женен ли си? Имаш ли деца? Колко си висок? Още ли обичаш да пускаш хвърчила и да ходиш на кино? Щастлив ли си? Каза, че в Бамиян се сприятелил с един стар учител по фарси, който го научил да чете и пише. Ако напише писмо, ще ти го изпратя ли? И дали смятам, че ще му отговориш? Казах му каквото бях чувал за теб в оскъдните телефонни разговори с баща ти, но най-често не знаех какво да отговоря. После той попита за баща ти. Когато му казах, Хасан зарови лице в шепите си и се разрида. Плака като дете до края на вечерта.

Двамата настояха да нощувам при тях. Фарзана ми приготви постелката и остави чаша кладенчова вода за в случай, че ожаднея. През цялата нощ я чувах как шепне на Хасан, чувах и неговите ридания.

На сутринта Хасан ми каза, че двамата с Фарзана са решили да дойдат с мен в Кабул.

— Не биваше да идвам — казах аз. — Ти беше прав, Хасан джан. Тук имаш свой живот. Беше нахално от моя страна да се появя изневиделица и да те карам да зарежеш всичко. Не ти, а аз трябва да моля за прошка.

— Няма кой знае какво за зарязване, Рахим хан — каза Хасан. Очите му още бяха подпухнали и зачервени. — Ще дойдем с теб. Ще ти помагаме да се грижиш за къщата.

— Сигурен ли си?

Той кимна и наведе глава.

— Ага сахиб ми беше като втори баща… Нека Аллах му дари покой.

Събраха си вещите в няколко вързопа, които натоварихме в буика. Хасан застана на прага и вдигна Корана, а ние целунахме книгата и минахме под нея. После потеглихме за Кабул. Спомням си, че Хасан се обърна да погледне дома си за последен път.

Когато пристигнахме в Кабул, открих, че Хасан няма намерение да се настанява в къщата.

— Но всички тия стаи са празни, Хасан джан — казах аз. — Никой не живее в тях.

Той обаче не прие. Двамата с Фарзана пренесоха нещата си в къщичката отзад, където беше роден. Умолявах ги да се настанят в една от стаите за гости, но Хасан не искаше и да чуе.

— Какво ще си помисли Амир ага? — рече ми той. — Какво ще си помисли, когато се върне в Кабул след войната и открие, че съм заел мястото му в къщата?

В знак на скръб за смъртта на баща ти, през следващите четирийсет дни Хасан се обличаше само в черно.

Макар че не бях съгласен, двамата поеха цялата домакинска работа. Хасан се грижеше за цветята в градината, поливаше ги, късаше пожълтелите листа и садеше розови храсти. Боядиса стените. Измете стаите, в които никой не бе спал от години, и изми баните, където никой не се бе къпал. Сякаш подготвяше къщата за нечие завръщане. Помниш ли стената зад царевичната леха, която бе насадил баща ти, Амир джан? „Стената на болната царевица“, нали така я наричахте с Хасан? През една нощ в началото на онази есен снаряд бе срутил голяма част от нея. Хасан я възстанови със собствените си ръце, тухла по тухла, докато не остана и следа от разрушенията. Не знам какво щях да правя без него.

В късната есен Фарзана роди мъртво момиченце. Хасан целуна безжизненото лице на детето и го погреба в задния двор, близо до шипковите храсти. Покрихме малкото гробче с листа от тополите. Аз се помолих за детето. Фарзана остана през целия ден в къщичката и плака.

Отвъд зидовете бушуваше война. Но ние тримата бяхме превърнали бащиния ти дом в свое уютно пристанище. Към края на осемдесетте почнах да недовиждам, затова молех Хасан да ми чете книгите на майка ти. Сядахме долу до камината и той ми четеше Маснави или Хаям, а Фарзана готвеше в кухнята. И всяка сутрин Хасан слагаше цвете на гробчето до шипките.

В началото на 1990 година Фарзана забременя отново. Пак през същата година, една сутрин в средата на лятото, на портата почука жена, наметната с небесносиня бурка. Когато отидох да отворя, тя залиташе, сякаш едва се държеше на крака. Попитах я какво иска, но не ми отговори.

— Коя си ти? — попитах аз.

Наместо отговор тя се свлече на алеята. Извиках Хасан и той ми помогна да я пренесем в къщата. Сложихме я върху канапето и свалихме бурката й. Видяхме беззъба жена с чорлава прошарена коса и язви по ръцете. Личеше си, че не е яла от дни. Но най-страшно беше лицето й. Някой бе взел нож и… Амир джан, белезите се кръстосваха насам и натам. Единият минаваше от скулата до линията на косата и попътно не бе пощадил лявото й око. Избърсах челото й с влажна кърпа и жената отвори очи.

— Къде е Хасан? — прошепна тя.

— Тук съм — каза Хасан.