Ловецът на хвърчила

Чаман и Дех-Мазанг, приветстваха талибаните по улиците, катереха се по танковете им и се снимаха с тях. Толкова им бяха омръзнали непрестанните битки, ракетите, престрелките, експлозиите, толкова им беше омръзнало да гледат как Гулбудин и неговите отряди стрелят по всичко, което се движи. Съюзът причини на Кабул повече злини, отколкото шоравите. Знаеш ли, че унищожиха сиропиталището на баща ти?

— Защо? — попитах аз. — Защо им е трябвало да унищожават сиропиталището?

Спомних си как седях зад баба в деня, когато откриха сиропиталището. Вятърът събори шапката му от каракул и всички се разсмяха, а после станаха и заръкопляскаха, когато той привърши речта си. А сега не бе останало нищо, освен поредната купчина развалини. Всички пари, които бе похарчил баба, всичките безсънни нощи, които бе прекарал, приведен над чертежите, всичките посещения на строителната площадка, за да се увери, че всяка тухла и всяка греда ще легнат на точното място…

— Не ти трябва да знаеш, Амир джан, какво беше да се ровим из останките от сиропиталището. Навсякъде имаше разкъсани детски тела…

— И когато талибаните дойдоха…

— Бяха герои — каза Рахим хан.

— Най-сетне мир.

— Да, странно нещо е надеждата. Най-сетне мир. Но на каква цена?

Жестока кашлица разтърси изпитото му тяло. Когато се изплю в кърпичката си, тя се обагри в червено. Реших, че е крайно време да престана да се чувствам като слон в стъкларски магазин и да събера малко смелост.

— Как си? — попитах аз. — Как си наистина?

— Всъщност умирам — изхъхри той.

Нов пристъп на кашлица. Още кръв по кърпичката. Рахим хан избърса устата си, попи с ръкав потта по челото си от едното хлътнало слепоочие до другото и бързо се озърна към мен. Когато кимна, разбрах, че е прочел по лицето ми следващия въпрос.

— Скоро — прошепна той.

— Още колко?

Той сви рамене. Пак се закашля.

— Едва ли ще дочакам края на лятото.

— Нека да те взема при мен. Мога да ти намеря добър лекар. Постоянно откриват нови методи за лечение. Появяват се нови лекарства и експериментални терапии, можем да те включим в някоя програма…

Сам знаех, че дрънкам глупости. Но все пак беше по-добре, отколкото да се разплача, което навярно, така или иначе, щеше да се случи.

Той се изсмя глухо, разкривайки липсващите си долни резци. По-уморен смях не бях чувал в живота си.

— Виждам, че Америка е вляла в теб оптимизма си, който я направи велика. Много добре. Ние, афганистанците, сме меланхоличен народ, нали? Често се отдаваме на прекалено самосъжаление. Вдигаме ръце пред загубите и страданията, приемаме ги като част от живота, дори като необходимост. Зендаги мигзара, казваме ние, животът продължава. Но аз не се предавам пред съдбата, просто съм прагматичен. Посетих тук неколцина добри лекари и всички отговориха едно и също. Вярвам им. Такава е волята на Аллах.

— Всичко е в собствените ни ръце — отвърнах аз.

Рахим хан се разсмя.

— Говориш досущ като баща си. Толкова ми липсва. Но такава е волята на Аллах, Амир джан. Наистина. — Той помълча. — Освен това има и друга причина да те повикам тук. Да, исках да те видя, преди да си ида, но исках и още нещо.

— Само кажи.

— Нали знаеш, че след като си заминахте, дълги години живях в къщата на баща ти?

— Да.

— Не бях сам през цялото време. Хасан дойде да живее с мен.

— Хасан — повторих аз.

Кога бях изрекъл за последен път това име? Острите тръни на старата вина отново се впиха в мен, сякаш името на Хасан като по магия ги бе освободило да ме измъчват отново. Изведнъж въздухът в дома на Рахим хан стана твърде горещ и задушен, наситен с уличните миризми.

— Често се канех да ти пиша, да ти разкажа всичко, но не бях сигурен, че искаш да знаеш. Сбърках ли?

Не, подсказа ми истината. Да, прошепна лъжата. Избрах компромиса.

— Не знам.

Той изкашля още една кървава храчка в кърпичката. Когато наведе глава да плюе, видях по главата му язви с жълтеникави корички.

— Повиках те тук, защото имам една молба. Искам да направиш нещо за мен. Но преди това ми се ще да ти разкажа за Хасан. Разбираш ли?

— Да — прошепнах аз.

— Искам да ти разкажа за него. Да ти кажа всичко. Ще ме изслушаш ли?

Кимнах.

Тогава Рахим хан отпи глътка чай. Облегна глава на стената и заговори.

16

През 1986 г. имах много причини да замина за Хазарджат и да потърся Хасан. Най-важната, нека Аллах ми прости, бе, че се чувствах самотен. Дотогава повечето ми приятели и познати бяха убити или се преселиха в Пакистан и Иран. Вече не познавах почти никого в Кабул, където бе минал целият ми живот. Всички бяха избягали. Излизах да се разходя из Картех парван, където някога търгуваха с пъпеши, нали помниш мястото, и не виждах познато лице. Нямах кого да поздравя, нямах с кого да седна на чай, нямах с кого да си кажа две думи, само руски патрули обикаляха по улиците. Накрая престанах да слизам в града. Дните ми минаваха в къщата на баща ти, горе, в кабинета. Четях книгите на майка ти, слушах новините, гледах комунистическата пропаганда по телевизията. После извършвах намаз, готвех си нещо за ядене, пак четях, пак се молех и си лягах. На сутринта ставах, молех се и всичко започваше отначало.

А с моя артрит ставаше все по-трудно да поддържам къщата. Гърбът и коленете постоянно ме боляха — сутрин ставах и ми трябваше поне час, за да раздвижа вдървените си стави, особено през зимата. Не исках да занемаря бащината ти къща; толкова приятни мигове бяхме преживели в нея, толкова хубави спомени, Амир джан. Не беше редно — баща ти сам бе проектирал тази къща; тя означаваше толкова много за него, а и му бях обещал да се грижа за нея, когато вие двамата заминахте за Пакистан. А сега бях сам с тази голяма къща и… правех каквото можех. Опитвах се редовно да поливам дърветата, да се грижа за цветята, да поправям каквото се е повредило, но дори и тогава вече не бях млад.

И все пак сигурно щях да се справя. Поне за известно време. Но когато узнах новината за смъртта на баща ти… за пръв път почувствах ужасна самота в тази къща. Непоносима пустота.

Затова един ден налях бензин в буика и подкарах към Хазарджат. След като Али напусна дома ви, баща ти ми каза, че двамата с Хасан се преселили в някакво селце близо до Бамиян. Доколкото си спомнях, Али имаше там братовчед. Нямах представа дали Хасан още живее в селото и дали някой ще знае кой е и къде се намира. В края на краищата бяха минали десет години, откакто той и Хасан си тръгнаха. През 1986 г. Хасан трябваше вече да е зрял мъж — на двайсет и две-три. Ако още бе жив, разбира се — шоравите, дано да горят в ада заради всичко, дето сториха на народа ни, бяха убили толкова много младежи. Едва ли има смисъл да ти обяснявам.

Но с помощта на Аллах го открих там. Почти не се наложи да разпитвам — трябваше само да задам няколко въпроса в Бамиян и хората ме насочиха към неговото село. Не помня как се казваше то и дали