Ловецът на хвърчила

Джамруд, покрай военния квартал и неговите разкошни къщи с високи огради. Градското гъмжило, прелитащо покрай нас, ми приличаше на малко по-оживен и пренаселен вариант на онзи Кабул, който познавах, особено Птичия пазар, където двамата с Хасан си купувахме вишнев сироп и картофи с чътни. Навсякъде гъмжеше от велосипедисти, пешеходци и мотоциклетни рикши, бълващи синкав пушек, и цялото това множество сновеше из лабиринти от тесни улички. Брадати търговци, загърнати с тънки одеяла, продаваха кожени абажури, килими, бродирани шалове и медни съдове върху малки сергии, плътно натъпкани една до друга. Градът кипеше от звуци; виковете на продавачите кънтяха в ушите ми, смесени с гърмяща индийска музика, пърпорене на рикши и звън на звънчета откъм минаващите конски каруци. През отворения страничен прозорец към мен нахлуваха безброй миризми, едни приятни, други не чак толкова, острият аромат на пакора и на нихари, който баба обичаше толкова много, се смесваше с вонята на дизелов пушек, изгнили зеленчуци, боклук и животински изпражнения.

Малко след червените тухлени сгради на Пешаварския университет навлязохме в район, който моят словоохотлив шофьор нарече „Афганистанският квартал“. Видях сладкарници, килимарски дюкяни, закусвални, невръстни продавачи на цигари с мръсни ръце, миниатюрни ресторантчета с карти на Афганистан върху витрините — и сред всичко това се мяркаха невзрачни агенции за социални помощи.

— Много от братята ти живеят тук, яр. Мъчат се да завъртят търговия, но повечето са бедни. — Шофьорът зацъка с език и въздъхна. — Както и да е, вече наближаваме.

Спомних си как видях за последен път Рахим хан през 1981 г. Той бе дошъл да се сбогува през онази нощ, когато аз и баба избягахме от Кабул. Помня как двамата с баба се прегръщаха в коридора и тихо плачеха. Когато пристигнахме в Щатите, баба и Рахим хан продължиха да поддържат връзка. Разговаряха по телефона четири-пет пъти годишно и понякога баба ми подаваше слушалката. За последен път се чух с Рахим хан малко след смъртта на баба. Новината бе стигнала до Кабул и той се обади. Разговаряхме само няколко минути, после връзката се разпадна.

Шофьорът спря пред тясна сграда на оживен ъгъл, където се пресичаха две криви улици. Платих му, взех единствения си куфар и се изкачих до вратата, покрита с изящна дърворезба. Сградата имаше дървени балкони с широко разтворени врати. На някои от тях висеше простряно пране. Изкачих се по скърцащите стъпала до втория етаж и продължих по сумрачен коридор до последната врата отдясно. Отново проверих адреса на листчето в ръката си. Почуках.

Отвори ми съсухрено създание, само кожа и кости, смътно напомнящо Рахим хан.

В университета преподавателят по творческо писане често казваше за клишетата: „Пазете се от тях като от чума.“ После се смееше на собствената си шега. Целият курс се смееше заедно с него, но аз винаги съм смятал, че лошата слава на клишетата е незаслужена. Защото те често бият безпогрешно в целта. Например изразът „слон в стъкларски магазин.“ Нищо не би могло да определи по-точно смущението в първите мигове от срещата ми с Рахим хан.

Седнахме на раздърпан дюшек до стената срещу прозореца, гледащ към шумната улица. Косо падащите слънчеви лъчи хвърляха светъл триъгълник върху афганския килим на пода. До едната стена бяха подпрени два сгъваеми стола, в отсрещния ъгъл имаше малък меден чайник. Налях две чаши чай от него.

— Как ме откри? — попитах аз.

— Не е трудно да откриеш човек в Америка. Купих си карта на САЩ и се обаждах на справочните бюра в градовете на Северна Калифорния — каза той. — Странно и чудесно е да те видя като възрастен мъж.

Усмихнах се и пуснах в чая си три бучки захар. Помнех, че той го пие горчив.

— Баба не успя да ти каже, но съм женен вече от петнайсет години.

Истината беше, че ракът в мозъка на баба го направи разсеян и небрежен.

— Значи си женен? За кого?

— Казва се Сорая Тахери.

Помислих си как сега тя седи у дома и се тревожи за мен. Радвах се, че не е сама.

— Тахери… чия дъщеря е?

Казах му. Очите на Рахим хан засияха.

— О, да, сега си спомням. Генерал Тахери не е ли женен за сестрата на Шариф джан? Как й беше името…

— Джамила джан.

— Балай! — усмихна се той. — Познавах Шариф джан в Кабул, много преди да замине за Америка.

— Той работи в Имиграционните служби от години, занимава се предимно с афганистанци.

— Ееех! — въздъхна Рахим хан. — Със Сорая джан имате ли си дечица?

— Не.

— Ооо!

Той отпи от чая си и не попита повече; Рахим хан беше един от най-деликатните хора, които познавах.

Разказах му надълго и нашироко за баба, за работата му, за битпазара и как в крайна сметка умря щастлив. Разказах му за колежа, за книгите си — вече имах четири издадени романа. Той се усмихна и каза, че никога не се е съмнявал. Споменах, че съм писал разкази в бележника с кожени корици, който ми подари, но той не го помнеше. Разговорът неизбежно се насочи към талибаните.

— Толкова ли е зле, колкото разправят? — попитах аз.

— Не, по-зле. Много по-зле — каза той. — Те не ти позволяват да бъдеш човек. — Посочи над дясното си око назъбен белег, пресичащ накриво рошавата му вежда. — През 1998 г. бях на футболен мач на стадион „Гази“. Мисля, че играеха Кабул срещу Мазари-Шариф, и между другото на играчите не се разрешаваше да носят къси гащета. Сигурно го смятаха за неприлично. — Той се изсмя унило. — Както и да е, Кабул отбеляза гол и човекът до мен се развика от възторг. Изведнъж един брадат младок, който патрулираше по трибуните, сигурно нямаше повече от осемнайсет години, пристъпи към мен и ме удари по челото с приклада на автомата си. Каза: „Направиш ли го пак, ще ти отрежа езика, дърто магаре!“ — Рахим хан разтърка белега със съсухрения си пръст. — Можех да му бъда дядо, а седях там с окървавено лице и се извинявах на кучия син.

Налях му още чай. Рахим хан продължаваше да разказва. Някои от нещата вече ми бяха известни, други не. Каза ми, че както се бяха споразумели с баба, след 1981 г. той заживял в нашата къща — това го знаех. Баба „продаде“ къщата на Рахим хан малко преди да избягаме от Кабул. По онова време той смяташе, че афганистанските събития са само временно прекъсване на нашия начин на живот — дните на празненствата в къщата ни и пикниците в Пагман непременно щяха да се завърнат. Затова остави къщата на Рахим хан, да я пази, докато дойде това време.

Рахим хан ми разказа как, когато Северният съюз завзел Кабул между 1992 и 1996 г., различни фракции претендирали за отделни кабулски квартали.

— Тръгнеше ли човек от Шар-е-нау за Кертех парван да купува килим, рискуваше да го застреля снайперист или да го взриви ракета, ако изобщо успееше да мине през контролните постове. На практика ти трябваше виза, за да минеш от един квартал в друг. Тъй че хората просто се спотайваха по домовете си и се молеха следващата ракета да ги отмине.

Разказа ми и как хората пробивали дупки в стените на домовете си, за да избягнат опасните улици, и се движели през квартала от дупка на дупка. Другаде използвали подземни тунели.

— Защо не замина? — попитах аз.

— Кабул беше мой дом. И все още е. — Той се засмя. — Помниш ли улицата, която водеше от твоята къща към казармата до училището „Истиклял“?

— Да.

Оттам минаваше прекият път за училището. Спомних си онзи ден, когато двамата с Хасан тръгнахме по него и войниците го подиграваха заради майка му. По-късно Хасан се разплака в киното, а аз го прегърнах.

— Когато талибаните дойдоха и изтласкаха Северния съюз от Кабул, аз танцувах на тази улица — продължи Рахим хан. — И повярвай ми, не бях само аз. Празнуваха хората из цялата страна, кварталите