Ловецът на хвърчила

имаше и едно значително предимство. Когато в шест вечерта всички си тръгваха и сенките плъзнеха между натрупаните чак до тавана канапета, обвити в найлон, аз изваждах учебниците и учех. Точно в канцеларията на този склад, изпълнена с аромата на препарати за почистване на мебели, започнах първия си роман.

Една година по-късно Сорая постъпи в същия университет и за голямо огорчение на баща си избра кариерата на учителка.

— Не знам защо така си пилееш способностите — каза една вечер баща й. — Знаеш ли, Амир джан, че тя завърши гимназията с отличие? — Той се обърна към нея. — Интелигентно момиче като теб може да стане адвокат, политолог. И, ако е рекъл Аллах, когато Афганистан се освободи, ще помогнеш за написването на новата конституция. Тогава ще бъдат необходими млади, способни хора като теб. С тая фамилия може дори да ти предложат министерски пост.

Видях, че Сорая едва удържа гнева си и лицето й се изопна.

— Вече не съм малко момиченце, татко. Омъжена жена съм. Освен това ще бъдат необходими и учители.

— Всеки може да преподава.

— Има ли още ориз, майко? — попита Сорая.

След като генералът излезе да се срещне с някакви приятели в Хейуърд, хала Джамила се помъчи да я успокои.

— Той ти мисли доброто — каза тя. — Просто иска да успееш в живота.

— Та да се хвали пред приятелите, че има дъщеря адвокат — възрази Сорая. — Още един медал за генерала.

— Какви глупости говориш!

— Да успея! — процеди през зъби Сорая. — Поне не съм като него. Докато други се бият с руснаците, той седи със скръстени ръце и чака опасността да отмине, за да изскочи на сцената и да поиска изгодно местенце в правителството. Учителството може и да не е добре платено, но това ми се работи! Това обичам и между другото то е далеч по-достойно, отколкото да живееш от подаяния.

Хала Джамила прехапа устни.

— Ако те чуе какви ги говориш, никога повече няма да ти продума.

— Не бой се — отсече Сорая и хвърли салфетката върху чинията си. — Няма да накърня безценното му самочувствие.

През лятото на 1988 г., около шест месеца преди руснаците да се изтеглят от Афганистан, аз завърших първия си роман, история за баща и син в Кабул, написана на машината, която ми подари генералът. Изпратих резюмета на десетина литературни агенции и един ден през август бях потресен, когато отворих пощенската кутия и открих молба от една агенция в Ню Йорк да изпратя целия ръкопис. Пратих го още на следващия ден. Сорая целуна грижливо опакования ръкопис, а хала Джамила настоя да го оставим за миг под Корана. Каза ми, че ще направи за мен назр — обет да заколи овца и да раздаде месото на бедните, ако приемат романа ми.

— Моля те, хала джан, никакъв назр — казах аз и я целунах по бузата. — По-добре направи зекят, дай парите на някой бедняк, бива ли? Недей да колиш овца.

Шест седмици по-късно от Ню Йорк се обади мъж на име Мартин Грийнуолт и предложи да бъде мой литературен агент. Споделих новината само със Сорая.

— Но това, че имам агент, още не означава, че ще публикуват книгата. Ако Мартин продаде романа, тогава ще празнуваме.

След един месец Мартин се обади и ме уведоми, че скоро ще бъда автор, чийто роман е публикуван. Когато казах на Сорая, тя се разпищя от радост.

Вечерта поканихме родителите й да отпразнуваме новината. Хала Джамила сготви кюфтета с бял ориз и бяло ферни. Просълзен, генералът каза, че се гордее с мен. След като си тръгнаха, ние със Сорая отворихме бутилка скъпо мерло, която бях купил на път към къщи — генералът не одобряваше жените да пият алкохол и Сорая избягваше да го прави пред него.

— Толкова се гордея с теб — каза тя, вдигайки чашата си към моята. — Кака също би се гордял.

— Знам — казах аз. Помислих си за баба и съжалих, че не е с нас.

По-късно тази нощ, след като Сорая заспа — от виното винаги я налягаше дрямка, — аз стоях на балкона и вдишвах дълбоко прохладния летен въздух. Мислех си за Рахим хан и неговата подкрепа в онази бележка, която ми прати, след като прочете първия ми разказ. Мислех си и за Хасан. Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател, бе казал веднъж той, и хората по цял свят ще четат твоите разкази. Толкова добрина имаше в живота ми. Толкова щастие. Питах се дали ги заслужавам.

Романът излезе през лятото на следващата 1989 г. и издателството ме прати на рекламно турне в пет града. Станах малка знаменитост в афганската общност. Това бе годината, когато руснаците приключиха изтеглянето си от Афганистан. Би трябвало да е славно време за афганистанците. Но вместо това войната продължи да бушува, само че вече между афганистанци — муджахидините срещу марионетното просъветско правителство на Наджибула — и към Пакистан продължаваха да текат потоци бежанци. През тази година дойде краят на Студената война, Берлинската стена падна. Беше годината на площад „Тянанмън“. Сред всичко това хората забравиха за Афганистан. И генерал Тахери, чиито надежди се бяха разбудили след оттеглянето на руснаците, отново започна да навива джобния си часовник.

През същата тази година аз и Сорая решихме, че е време да имаме дете.

Мисълта за бащинството разбуди у мен вихър от противоречиви чувства. Намирах я едновременно за страшна, ободряваща, потискаща и опияняваща. Питах се що за баща ще излезе от мен. Исках да бъда точно като баба, а, от друга страна, не исках по нищо да приличам на него.

Но мина цяла година без резултат. След всеки месечен цикъл Сорая ставаше все по-разочарована, нетърпелива и раздразнителна. Първоначалните тънки намеци на хала Джамила отстъпиха място на по-недвусмислени, като например: „Кога ще пея алаху на малкия си внук?“ Като типичен пущун генералът не задаваше въпроси — всеки въпрос би означавал, че допуска сексуални отношения между дъщеря си и чужд мъж, дори този мъж да е женен за нея повече от четири години. Но наостряше уши всеки път, когато хала Джамила почваше да ни говори за бебе.

— Понякога трябва малко време — казах на Сорая една вечер.

— Една година не е малко време, Амир! — отвърна тя с неприсъщ за нея остър тон. — Нещо не е наред, сигурна съм.

— Тогава да отидем на лекар.

Доктор Роузън, възпълен мъж със заоблено лице и дребни равни зъби, говореше с лек източноевропейски акцент, смътно напомнящ за славянските езици. Голямата му страст бяха влаковете — кабинетът му беше пълен с книги за историята на железниците, модели на локомотиви, картини с влакове, пътуващи по мостове през зелени хълмове. Над бюрото имаше табелка с надпис: ЖИВОТЪТ Е ВЛАК, КАЧВАЙТЕ СЕ.

Той ни изложи плана си. Най-напред щях да се прегледам аз.

— С мъжете е по-лесно — каза Роузън, потропвайки с пръсти по махагоновото си бюро. — Мъжката напоителна инсталация е като мъжкия ум: простичка, почти без изненади. Но пък при вас, дамите… хм, Господ здравата се е постарал при сътворението ви.

Запитах се дали пробутва тия приказки с инсталациите и сътворението на всички семейни двойки.

— Какъв късмет за нас — каза Сорая.

Доктор Роузън се разсмя. Смехът му бе твърде жизнерадостен, за да е искрен. Даде ми лабораторен формуляр и пластмасово бурканче, а на Сорая връчи заявка за стандартни тестове на кръвта. Стиснахме си ръцете.