Ловецът на хвърчила

— Виждаш ми се бледен, Амир — обади се тя откъм канапето, което родителите й ни бяха подарили за първия апартамент.

Лежеше, заровила крака под протърканите възглавници и притиснала върху гърдите си главата на Афлатун. Гледаше разсеяно някакво предаване по Пи Би Ес за съдбата на вълците в Минесота и същевременно проверяваше съчинения от летния курс — вече от шест години преподаваше в едно и също училище. Надигна се и Афлатун скочи от канапето. Генералът бе дал това име на нашия кокер-шпаньол — Афлатун, както се произнася на фарси Платон, защото твърдеше, че ако се вгледаш по-задълго в лъскавите му черни очи, ще бъдеш готов да се закълнеш, че съзираш мъдри мисли.

Под брадичката на Сорая вече имаше едва забележима възглавничка. Изминалите десет години бяха позаоблили извивките на бедрата й, а в черната й коса се мяркаха пепеляви нишки. Но тя все още имаше лице на принцеса с вежди като летяща птица и елегантно извит нос като буква от старинен арабски ръкопис.

— Виждаш ми се бледен — повтори тя и остави купчината съчинения на масата.

— Трябва да замина за Пакистан.

Сорая се изправи.

— За Пакистан?

— Рахим хан е много болен.

При тия думи невидим юмрук стегна сърцето ми.

— Някогашният делови съдружник на кака?

Сорая не познаваше лично Рахим хан, но й бях разказвал за него. Кимнах.

— О — каза тя. — Толкова съжалявам, Амир.

— С него бяхме много близки — добавих аз. — В детството ми той беше първият възрастен, когото приех като приятел.

Отново видях как Рахим хан и баба пият чай в кабинета, после пушат до прозореца, а откъм градината долита вятър с аромат на шипки и полюшва двете струйки дим.

— Помня, казвал си ми — отвърна Сорая. Помълча. — Колко време ще отсъстваш?

— Не знам. Той иска да ме види.

— А дали е…

— Да, безопасно е. Всичко ще бъде наред, Сорая. — Отговарях на въпроса, който бе искала да зададе през цялото време. След петнайсет години брак умеехме да четем мислите си. — Излизам да се поразходя.

— Да дойда ли с теб?

— Не, предпочитам да бъда сам.

Подкарах към Голдън Гейт Парк, спрях колата и тръгнах покрай езерото Спрекълс. Беше чудесен неделен следобед, слънчевите лъчи искряха по водата, където плаваха десетки миниатюрни платноходки, тласкани от свежия вятър на Сан Франциско. Седнах на една пейка и загледах как някакъв мъж хвърля топка на сина си и го учи да не я мята странично, а през рамо. Вдигнах очи и видях в небето две хвърчила, червени, с дълги сини опашки. Те се рееха високо над дърветата и вятърните мелници в западните покрайнини на парка.

Мислех си за нещо, което Рахим хан подхвърли в самия край на разговора. Казано мимоходом, сякаш между другото. Затворих очи и го видях в другия край на пращящата телефонна линия, видях го с леко разтворени устни и склонена настрани глава. И отново нещо в бездънните му черни очи намекна за неизречена тайна между нас. Ала сега знаех, че знае. През всичките тия години подозренията ми бяха верни. Той знаеше за Асеф, за хвърчилото, за парите, за часовника със стрелки като светкавици. Знаеше открай време.

Ела. Има начин отново да бъдем добри, бе казал по телефона Рахим хан точно преди да затвори. Каза го мимоходом, сякаш между другото.

Начин отново да бъдем добри.

Когато се прибрах, Сорая говореше с майка си по телефона.

— Няма да се бави много, мамо. Седмица, може би две… Да, ти и татко можете да дойдете при мен…

Преди две години генералът си бе счупил дясното бедро. Излизайки замаян и сънен от стаята си след поредния пристъп на мигрена, се спънал в подгънатия край на килима. Щом чула писъците му, хала Джамила дотичала от кухнята. „Костта му изпращя така, сякаш се счупи дръжка на метла“, обичаше да повтаря тя, макар лекарят да твърдеше, че едва ли е чула нещо подобно. Строшеното бедро на генерала — заедно с всички последвали усложнения, пневмонията, отравянето на кръвта, дългият престой в болница — сложи край на непрестанните монолози на хала Джамила по повод собственото й здраве. И даде начало на нови — за здравето на мъжа й. Разправяше на всички наоколо, че според лекарите бъбреците на генерала били в критично състояние. И гордо добавяше: „Само че те не са виждали афгански бъбреци, нали?“ Запомнил съм болничния престой на генерала най-вече с това, че хала Джамила го чакаше да заспи, после му пееше песни, които някога бях слушал в Кабул по раздрънкания транзистор на баба.

Крехкото здраве на генерала и времето изгладиха отношенията му със Сорая. Двамата се разхождаха заедно, в събота излизаха на обяд и понякога той посещаваше нейните уроци. Сядаше най-отзад, облечен във вехтия си, излъскан сив костюм, слагаше бастуна в скута си и се усмихваше. Понякога дори си водеше записки.

Тази нощ двамата със Сорая лежахме един до друг. Тя притискаше гръб към гърдите ми, аз бях заровил лице в косите й. Спомних си как по-рано притискахме чело в чело, разменяхме уморени целувки и си шепнехме, докато сънят ни обори — шепнехме си за мънички пръстчета, първи усмивки, първи думи, първи стъпки. Все още го правехме понякога, но вече шепнехме за училището, за моя нов роман, присмивахме се на нечия смешна рокля на празненство. Продължавахме да се любим с удоволствие, понякога дори с върховна наслада, но имаше вечери, когато изпитвах облекчение, че сме приключили, че съм свободен да се унеса и да забравя поне за малко безсмислието на онова, което вършим. Знаех, че и Сорая изпитва същото, макар да не го казваше. В такива вечери се търкулвахме към срещуположните краища на леглото и всеки от нас търсеше сам спасението си. Сорая го намираше в съня. Аз, както винаги, в някоя книга.

През нощта след разговора с Рахим хан лежах в тъмното и следях с поглед успоредните сребристи линии по стената, очертани от лунните лъчи, прозиращи през щорите. По някое време, може би малко преди разсъмване, се унесох в дрямка. И сънувах как Хасан тича през снега, който хрущи под черните му гумени ботуши. Крещеше през рамо: За теб и хиляда пъти!

Една седмица по-късно седях до прозореца в самолет на пакистанските международни линии и гледах как двама механици отстраняват клиновете, подпиращи колелата. Самолетът се отдалечи от терминала, не след дълго вече бяхме във въздуха и порехме облаците. Облегнах глава на стъклото. Зачаках да заспя, но напразно.

15

Три часа след кацането в Пешавар аз седях на протърканата задна седалка в едно задимено такси. Шофьорът — потен дребосък, който ми се представи с името Голам — палеше цигара от цигара, караше рисковано и нехайно и се разминаваше на косъм с насрещните коли, а от устата му се лееше неспирен поток от думи:

— … ужасни работи стават в твоята страна, яр. Афганистанците и пакистанците са като братя, от мен да го знаеш. Мюсюлманите трябва да си помагат…

Престанах да го слушам и само кимах любезно. Помнех Пешавар много добре — през 1981 г. двамата с баба бяхме живели тук няколко месеца. Сега пътувахме на запад по шосето