Ловецът на хвърчила

недостойна за човек от неговия ранг. На битпазара гледаше само като на хоби, начин за общуване със сънародниците. Генералът вярваше, че рано или късно Афганистан ще бъде свободен, монархията възстановена и отново ще потърсят неговите услуги. Затова всеки ден обличаше сивия си костюм, навиваше джобния часовник и чакаше.

Научих, че ханъм Тахери — която наричах хала Джамила — някога била прочута в Кабул с омайния си певчески глас. Макар че не пеела професионално, тя имала голям талант — научих, че можела да пее народни песни, газали и дори рага, която обикновено е запазена територия на мъжете. Но макар че много харесваше музиката и притежаваше голяма колекция записи на класически газали в изпълнение на афгански и индийски певци, генералът все пак смяташе, че пеенето е занимание за хора от по-нисше потекло. Когато се оженили, едно от условията му било ханъм Тахери никога да не пее пред публика. Сорая ми каза, че майка й искала да изпее на нашата сватба само една песен, но генералът я изгледал свирепо и повече не станало дума за това. Хала Джамила играеше лото веднъж седмично и гледаше Джони Карсън всяка вечер. Дните й минаваха в градината, където се грижеше за своите рози, мушката и орхидеи.

Когато се ожених за Сорая, цветята и Джони Карсън минаха на втори план. Аз бях новата радост в живота на хала Джамила. За разлика от сдържаното и дипломатично отношение на генерала — той не ме поправи, когато продължих да го наричам „генерал сахиб“ — хала Джамила не криеше, че ме обожава. Може би защото изслушвах впечатляващия й списък от болести — нещо, за което генералът отдавна си правеше оглушки. Сорая ми каза, че след удара майка й приемала всеки бодеж в гърдите за инфаркт, всяка болка в ставите за начало на ревматоиден артрит и всяко трепване на окото за нов удар. Помня първия път, когато хала Джамила ми спомена за бучката на шията си.

— Утре ще пропусна лекциите и ще те откарам на лекар — предложих аз.

А генералът се усмихна и каза:

— Тогава направо зарежи учебниците, бачеам. Медицинските й диагнози са като съчиненията на Руми. Цели томове.

Но не бе само това, че най-сетне е намерила слушател за страдалческите си монолози. Твърдо вярвах, че дори ако взема пушка и тръгна да избивам хора по улиците, пак ще се радвам на нейната безрезервна обич. Защото бях излекувал сърцето й от най-тежката болест, бях я спасил от най-големия страх на всяка афганска майка, че нито един почтен ерген няма да поиска ръката на дъщеря й. Че дъщеря й ще остарее сама, без съпруг и деца. Всяка жена се нуждаеше от съпруг. Дори ако заради това се налагаше да замлъкне нейната песен.

А от Сорая научих подробности за станалото във Вирджиния.

Бяхме на сватба. Шариф, вуйчото на Сорая, който работеше в Имиграционните служби, женеше сина си за афганистанско момиче от Нюарк. Сватбата беше в същата зала, където преди шест месеца се оженихме ние. Стояхме сред тълпата от гости и гледахме как булката приема пръстените от семейството на младоженеца, когато чухме две жени на средна възраст да си говорят, застанали с гръб към нас.

— Колко красива булка — каза едната. — Виж я само. Тъй магбул, като луната е.

— Да — потвърди другата. — И чиста. Целомъдрена. Не е имала приятел.

— Знам. Казвам ти, добре стори това момче, че не се ожени за братовчедка си.

На връщане към къщи Сорая избухна в плач. Отбих колата настрани и спрях под една улична лампа на Фримонт Булевард.

— Няма нищо — казах аз, приглаждайки назад косата й. — На кого му пука?

— Не е честно, по дяволите — кресна тя.

— Забрави ги.

— Синовете им обикалят нощните клубове да търсят плът и правят незаконни деца на приятелките си, но никой не обелва и дума. О, просто мъжете се забавляват! А когато аз сгреших само веднъж, всички заговориха за нанг и намос и ще ми натриват носа, докато съм жива.

Избърсах с палец една сълза от брадичката й, точно над бенката.

— Не ти казах — продължи Сорая, бършейки очите си с кърпичка, — но онази вечер баща ми дойде с пистолет. Заяви… че има два куршума, един за него и един за себе си, ако не се прибера. Аз крещях, наричах го с какви ли не имена, казвах му, че не може вечно да ме държи под ключ, че искам да умре. — Между клепачите й бликнаха нови сълзи. — Наистина му казах, че искам да умре. Когато ме отведе у дома, майка ми ме прегърна и също се разплака. Говореше, но аз не разбирах нищо, защото ужасно заваляше думите. После баща ми ме отведе в моята стая и ме накара да седна пред огледалото. Подаде ми ножици и спокойно ми нареди да си отрежа косата. Гледаше ме, докато го правех. Седмици наред не стъпих навън. А когато най-сетне излязох, навсякъде чувах хората да си шушукат, или поне така ми се струваше. Това беше преди четири години и на пет хиляди километра оттук, но още ги чувам.

— Майната им — казах аз.

Тя издаде странен звук — наполовина ридание, наполовина смях.

— Когато ти разказах за това по телефона, бях сигурна, че ще се откажеш.

— За нищо на света, Сорая.

Тя се усмихна и стисна ръката ми.

— Толкова съм щастлива, че те намерих. Ти си много различен от всички афганистанци, които познавам.

— Хайде вече никога да не говорим за това, става ли?

— Добре.

Целунах я по бузата и подкарах колата. Питах се защо съм различен. Може би защото ме отгледаха мъже. Не бях израснал покрай жени и не се бях сблъсквал пряко с двойния стандарт на афганското общество спрямо тях. Или може би защото баба беше толкова необичаен афгански баща — либерал, живеещ според собствените си възгледи; независим мъж, отхвърлящ или възприемащ общоприетите обичаи както сметне за добре.

Но мисля, че до голяма степен причината да не се тревожа от миналото на Сорая се таеше в собственото ми минало. Отлично знаех какво е да съжаляваш.

Скоро след смъртта на баба двамата със Сорая се пренесохме в малък апартамент във Фримонт, само на няколко пресечки от дома на генерала и хала Джамила. Родителите й ни подариха кафяво кожено канапе и скъп сервиз за хранене. За мен генералът имаше още един подарък — нова пишеща машина Ай Би Ем. В кутията беше сложил бележка, написана на фарси:

Амир джан,

Дано на тия клавиши да откриеш много истории.

Генерал Икбал Тахери

Продадох буса на баба и до ден-днешен не съм стъпвал на битпазара. Всеки петък посещавах гробището. Понякога намирах на гроба му свежо букетче фрезии и разбирах, че Сорая също е идвала.

Постепенно двамата с нея навлязохме във всекидневието и се наслаждавахме на дребните чудеса на съпружеския живот. Разменяхме си пуловерите и чорапите, подавахме си сутрешния вестник. Тя спеше от дясната страна на леглото. Аз предпочитах лявата. Тя харесваше пухкави възглавници, а аз твърди. Когато закусвахме с корнфлейкс, тя го дъвчеше сух, а аз го обичах с мляко.

Това лято ме приеха в Щатския университет в Сан Хосе и записах английска литература. Хванах се на работа като пазач на смени към един мебелен склад в Сънивейл. Работата беше убийствено скучна, но