Ловецът на хвърчила

Той се усмихна.

Потеглих. В огледалото видях как баба куцука по алеята на Тахери, за да изпълни последния си бащински дълг.

Крачех из всекидневната и чаках баба да се обади. Петнайсет крачки на дължина. Десет и половина на ширина. Ами ако генералът откажеше? Ами ако ме мразеше? Непрекъснато отскачах до кухнята да погледна часовника на готварската печка.

Телефонът иззвъня малко преди пладне. Обаждаше се баба.

— Е?

— Генералът се съгласи.

Въздъхнах шумно. Седнах. Ръцете ми трепереха.

— Значи прие?

— Да, но Сорая джан е горе в стаята си. Иска първо да поговори с теб.

Баба каза нещо на някого и слушалката прещрака.

— Амир? — раздаде се гласът на Сорая.

— Селам.

— Баща ми се съгласи.

— Знам — казах аз. Прехвърлих слушалката в другата ръка. Усмихвах се. — Толкова съм щастлив, че не знам какво да кажа.

— И аз съм щастлива, Амир. Аз… не мога да повярвам, че е истина.

Разсмях се.

— Знам.

— Слушай — каза тя. — Искам да ти кажа нещо. Нещо, което трябва да знаеш, преди…

— Не ме интересува.

— Трябва да знаеш. Не искам да започваме с тайни. И бих предпочела да го чуеш от мен.

— Ако така ще ти стане по-добре, кажи ми. Но това няма да промени нищо.

Отсреща настана дълго мълчание.

— Когато живеехме във Вирджиния, избягах с един афганистанец. Бях на осемнайсет години — непокорна и глупава. Той вземаше наркотици… Живяхме заедно почти цял месец. Всички афганистанци във Вирджиния говореха за това. Накрая татко ни откри. Застана на прага и ме принуди да се прибера. Аз бях в истерия. Пищях. Виках. Казвах, че го ненавиждам… Както и да е, прибрах се и… — Тя заплака. — Извинявай. — Чух я как остави слушалката. Избърса си носа. — Извинявай — продължи тя с по-дрезгав глас. — Когато се прибрах у дома, видях, че майка ми е получила удар, дясната страна на лицето й се беше парализирана и… почувствах се толкова виновна. Тя не го заслужаваше. Скоро след това татко уреди да се преселим в Калифорния.

Отново настана мълчание.

— В какви отношения сте с баща ти сега? — попитах аз.

— Винаги сме имали противоречия, още ги имаме, но съм му благодарна, че тогава дойде да ме вземе. Наистина вярвам, че ме спаси. — Тя помълча. — Е, смущава ли те това, което ти казах?

— Малко — признах аз.

Дължах й истината. Не можех да я излъжа, че гордостта ми не страда от факта, че тя е била с мъж, а аз никога не съм лягал с жена. Да, малко ме смущаваше, но бях обмислял това надълго и нашироко през седмиците, преди да пратя баба да я поиска. И в крайна сметка винаги стигах до този въпрос: как мога тъкмо аз да упреквам когото и да било заради миналото му?

— Смущава ли те дотолкова, че да размислиш?

— Не, Сорая. И през ум не ми минава — отвърнах аз. — Каквото и да кажеш, нищо няма да се промени. Искам да се оженим.

Тя отново избухна в ридания.

Завиждах й. Нейната тайна беше разкрита. Изречена веднъж завинаги. Отворих уста, готов да й кажа как предадох Хасан, как лъгах, как го прогоних и унищожих четирийсетгодишната връзка между баба и Али. Но не го направих. Подозирах, че Сорая Тахери стои над мен в много отношения. Храбростта бе само едно от тях.

13

Когато на следващата вечер пристигнахме в дома на Тахери за лафз, тържественото „даване на дума“, се наложи да паркирам до отсрещния тротоар. Алеята пред къщата вече беше претъпкана с автомобили. Бях облечен с тъмносин костюм, който купих предния ден, след като прибрах баба. Поправих вратовръзката си пред огледалцето.

— Ловиш око — каза баба.

— Благодаря, баба. Ти добре ли си? Ще издържиш ли?

— Да издържа? Та това е най-щастливият ден в живота ми, Амир — каза той и се усмихна измъчено.

Иззад вратата дочувах разговори и тиха афганска музика — стори ми се класически газал в изпълнение на Устад Сараханг. Натиснах звънеца. Между завеските на прозорчето в коридора надникна нечие лице. Чух женски глас:

— Дойдоха!

Приказките замлъкнаха. Някой изключи музиката. Ханъм Тахери отвори вратата.

— Селам алейкум — поздрави тя с лъчезарна усмивка.

Забелязах, че си е накъдрила косата и е облякла елегантна черна рокля до глезените. Когато прекрачих в антрето, очите й се навлажниха.

— Още не си влязъл, а аз вече плача, Амир джан.

Целунах й ръка, както ми бе заръчал баба предната вечер.

Тя ни поведе по ярко осветения коридор към всекидневната. По дъбовата ламперия на стените висяха снимки на хората, които щяха да станат моето ново семейство: младата ханъм Тахери с топирана прическа и генералът на фона на Ниагарския водопад; ханъм Тахери, генералът в сако с тесни ревери, с тясна вратовръзка и буйна черна коса; Сорая, застанала пред дървено влакче на ужасите, размахва ръка и се усмихва, а слънцето блести по сребристите шини на зъбите й. Снимка на генерала с великолепна парадна униформа, протягащ ръка на йорданския крал Хюсеин. Портрет на Захир шах.

Всекидневната беше претъпкана с около двайсетина гости, настанени на столове покрай стените. Когато влезе баба, всички станаха. Обиколихме стаята — първо баба с бавна крачка, след него аз — да поздравим гостите и да се ръкуваме. Генералът, все още със сивия си костюм, и баба се прегърнаха и се потупаха лекичко по гърбовете. Поздравиха се тихо и почтително.

Генералът ме хвана с две ръце за раменете и се усмихна многозначително, сякаш искаше да каже: „Ето, това е правилният начин — афганският начин — да го направиш, бачеам.“ Целунахме се трикратно по бузите.

Двамата с баба седнахме един до друг в препълнената стая срещу генерала и неговата съпруга. Баба дишаше на пресекулки и непрестанно бършеше с кърпичка потта от челото си. Забеляза, че го гледам, и се усмихна с усилие.

— Нищо ми няма — прошепна беззвучно той.

В съответствие с традицията Сорая не присъстваше.

Последваха няколко минути на общи приказки и небрежни разговори, докато накрая генералът се изкашля. В стаята се възцари тишина и всички почтително сведоха погледи. Генералът кимна към баба.

Баба също се изкашля. Когато заговори, не можеше да произнесе цяло изречение, без да си поеме дъх по средата.

— Генерал сахиб, ханъм Джамила джан… с дълбоко почитание аз и моят син… дойдохме днес във вашия дом. Вие сте… почтени хора… от достойни и уважавани семейства… потомци на славни родове. Дойдох