Ловецът на хвърчила

минаваха един по един и тихичко поднасяха на баба своите почитания. Пожелаваха му скорошно оздравяване. По това време той вече беше буден — замаян и уморен, но буден.

Малко преди пладне дойдоха генерал Тахери и съпругата му. Следваше ги Сорая. Погледнахме се и веднага извърнахме глави.

— Как си, приятелю? — попита генерал Тахери и хвана ръката на баба.

Баба кимна към маркуча на системата, провиснала от ръката му. Усмихна се измъчено. Генералът отвърна на усмивката.

— Не би трябвало да си правите тоя труд — дрезгаво изрече баба. — Всички вие.

— Изобщо не ни затруднява — обади се ханъм Тахери.

— Ни най-малко — потвърди генералът. — По-добре кажи трябва ли ти нещо. Каквото и да било. Ако ти трябва, искай от мен като от брат.

Спомних си какво бе казал веднъж баба за пущуните. Може да сме коравосърдечни и знам, че сме прекалено горди, но, повярвай ми, в труден час най-добре е да имаш пущун до себе си.

Баба поклати глава върху възглавницата.

— Идването ти тук беше радост за очите ми.

Генералът се усмихна и стисна ръката му.

— Как си, Амир джан? Трябва ли ти нещо?

Начинът, по който ме гледаше, добротата в очите му…

— Не, благодаря, генерал сахиб. Аз…

На гърлото ми заседна буца, очите ми се навлажниха. Изтичах навън.

Плаках в коридора, до екрана, където предната вечер бях видял лицето на убиеца.

Вратата се отвори и Сорая излезе от стаята на баба. Застана до мен. Беше облечена със сив суичър и джинси.

Косата й беше разпусната. Искаше ми се да намеря утеха в прегръдките й.

— Толкова съжалявам, Амир — каза тя. — Всички знаехме, че нещо не е наред, но нямахме представа какво точно.

Избърсах очите си с ръкав.

— Той не искаше никой да знае.

— Трябва ли ти нещо?

— Не. — Направих усилие да се усмихна. Тя сложи ръка върху моята. Първото ни докосване. Стиснах пръстите й. Вдигнах ги до лицето си. До очите. Пуснах ги. — По-добре влизай. Инак баща ти ще ме подгони.

Тя се усмихна и кимна.

— Да, трябва.

Обърна се.

— Сорая.

— Да?

— Щастлив съм, че дойде. За мен е… безкрайно важно.

Два дни по-късно изписаха баба. Доведоха онколог да го уговори за лъчелечението. Баба отказа. Опитаха се да убедят мен да го предумам. Но аз бях видял изражението му. Благодарих им, подписах каквото трябваше и откарах баба у дома с моя форд торино.

Вечерта баба лежеше на дивана, завит с вълнено одеяло. Донесох му горещ чай и печени бадеми. Хванах го под мишниците и му помогнах да се надигне. Оказа се лесно — прекалено лесно. Под пръстите ми плешките му приличаха на птичи крила. Отново придърпах одеялото до гърдите му, където ребрата изпъваха тънката, пожълтяла кожа.

— Мога ли да направя още нещо за теб, баба?

— Не, бачеам. Благодаря.

Седнах до него.

— Тогава се питам дали ти би сторил нещо за мен. Ако не си прекалено изтощен.

— Какво?

Искам да отидеш у генерал Тахери. Искам да го помолиш за ръката на дъщеря му.

Сухите устни на баба се разтегнаха в усмивка. Напомняха ми за свежо зелено петно върху съсухрен лист.

— Сигурен ли си?

— Никога не съм бил тъй сигурен.

— Обмисли ли го?

— Балай, баба.

— Тогава подай ми телефона. И тефтерчето.

Примигах.

— Сега ли?

— А кога?

Усмихнах се.

— Добре.

Подадох му телефона и черното тефтерче, където баба записваше номерата на афганистанските си приятели. Той потърси номера на Тахери. Набра го. Вдигна слушалката до ухото си. Сърцето ми играеше пируети в гърдите.

— Джамила джан? Селам алейкум. — баба се представи. Помълча. — Много по-добре, благодаря. Беше толкова благородно от ваша страна, че дойдохте. — Отново се заслуша. Кимна. — Ще го запомня, благодаря. Генерал сахиб у дома ли си е? — Пауза. — Благодаря.

Той стрелна очи към мен. Не знам защо, но ме обзе желание да се разсмея. Или да извикам. Притиснах длан към устата си и я захапах. Баба ми се подхилна.

— Генерал сахиб? Селам алейкум… Да, много по-добре… Балай… Толкова си любезен, генерал сахиб. Обаждам се да попитам дали утре сутрин ще мога да посетя теб и ханъм Тахери. Имам един почтен въпрос… Да… В единайсет е чудесно. Тогава до утре. Кода хафез.

Той остави слушалката. Спогледахме се. Аз се разкисках. Баба също.

* * *

Баба намокри косата си и я среса назад. Помогнах му да облече чиста бяла риза и докато връзвах вратовръзката, неволно забелязах петте сантиметра празно пространство между копчето на яката и шията на баба. Помислих си за цялата пустота, която щеше да остави след себе си, после с усилие прогоних тази мисъл. Баба беше тук. Все още. А днес беше ден за хубави мисли. Сакото на кафявия костюм, с което бе дошъл на дипломирането ми, провисваше върху тялото му — беше отслабнал твърде много, за да го запълни. Наложи се да подвия ръкавите. Наведох се и завързах обувките му.

Семейство Тахери живееше в невзрачна едноетажна къща в един от жилищните квартали на Фримонт, известен с многобройното си афганско население. Къщата имаше панорамни прозорци, островърх покрив и закрита предна веранда, на която видях саксии с мушкато. Сивият микробус на генерала беше паркиран отпред.

Помогнах на баба да слезе от форда и отново седнах зад волана. Той приведе глава към страничния прозорец.

— Прибери се и не излизай. Ще ти позвъня след около час.

— Добре, баба — казах аз. — Успех.