Ловецът на хвърчила

Кимнах. Усещах ударите на сърцето си зад очите.

— Тъжна история.

— От тъжните истории стават хубави книги — каза тя.

— Така е.

— Чувала съм, че пишеш.

Откъде знаеше? Зачудих се дали генералът не й е казал, дали не го е питала. Веднага отхвърлих и двата варианта като абсурдни. Бащи и синове можеха свободно да си говорят за жени. Но нито едно афганистанско момиче — във всеки случай нито едно почтено и скромно афганистанско момиче — не би попитало баща си за някой младеж. И нито един баща, особено пък пущун с нанг и намос, не би обсъждал някой ерген с дъщеря си, освен ако не е неин кандидат, избрал почтения път и вече изпратил баща си да я иска.

Невероятно, но чух собствения си глас:

— Би ли желала да прочетеш мой разказ?

— Много — каза тя.

Усетих, че е неспокойна, защото бе почнала да стрелка очи насам-натам. Може би се озърташе за генерала. Питах се какво ли би казал той, ако ме завареше да разговарям неприлично дълго с дъщеря му.

— Може да ти донеса някой ден — казах аз.

Канех се да добавя още нещо, когато между щандовете се зададе жената, която бях виждал понякога със Сорая. Носеше найлонова торба, пълна с плодове. Когато ни видя, бързо прехвърли поглед от Сорая към мен и обратно. Усмихна се.

— Амир джан, радвам се да те видя — възкликна тя, оставяйки торбата върху покривката.

Челото й лъщеше от пот. Червената й коса, оформена като каска, искреше под яркото слънце — тук-там беше пооредяла и се виждаше кожата на главата. Имаше малки зелени очи, заровени дълбоко сред кръглото като зелка лице, коронки на зъбите и пръсти като наденички. На гърдите й висеше златен Аллах, чиято верижка се губеше сред безбройните гънки на шията.

— Аз съм Джамила, майката на Сорая джан — представи се тя.

— Селам, хала джан — казах смутено аз.

Притеснявах се, че тя ме познава, а аз нямам представа коя е.

— Как е баща ти? — попита жената.

— Добре е, благодаря.

— Нали знаеш дядо си Гази сахиб, съдията? Е, чичо му и моят дядо бяха братовчеди. Както виждаш, с теб сме роднини.

Тя се усмихна, разкривайки коронките по зъбите си, и аз забелязах, че отляво устните й леко провисват. Отново премести поглед от мен към Сорая и обратно.

Веднъж бях попитал баба защо дъщерята на генерал Тахери още не е омъжена. Няма кандидати, каза той. И веднага се поправи: няма подходящи кандидати. Но не каза нищо повече — баба знаеше колко убийствени могат да се окажат празните приказки за перспективите на една млада жена да се омъжи добре. Младите афганистанци, особено тия от добри семейства, бяха своенравни същества. Нашепване тук, намек там и те се разбягваха като подплашени птици.

Затова сватбите идваха и отминаваха, но никой не бе изпял на Сорая „Ахеста боро“, никой не бе боядисал дланите й с къна, никой не бе вдигнал Корана над булото й, а на сватбите с нея танцуваше единствено генерал Тахери.

А сега и тази жена, тази майка с нейното сърцераздирателно желание да ми се хареса, с кривата усмивка и почти неприкритата надежда в очите. Изтръпнах от усещането за властта, която притежавах, и то само защото бях спечелил в генетичната лотария, определила пола ми.

Не можех да разчета по очите на генералската дъщеря за какво си мисли, но за жена му знаех със сигурност: ако имах противник в това — каквото и да бе то, — този противник нямаше да е тя.

— Седни, Амир джан — покани ме тя. — Сорая, донеси му стол. И измий една от тия праскови. Те са сладки и пресни.

— Не, благодаря — казах аз. — Трябва да тръгвам. Баща ми ме чака.

— О? — възкликна ханъм Тахери, явно впечатлена от моята любезност да отклоня предложението. — Тогава поне вземи това. — Тя хвърли шепа кивита и няколко праскови в книжна торба и настоя да я взема. — Предай на баща си поздрави от мен. И ела пак да ни видиш.

— Непременно. Благодаря, хала джан.

С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая извърна глава.

— Мислех, че отиде за кока-кола — каза баба, докато поемаше от мен кесията с плодове. Гледаше ме едновременно сериозно и весело. Опитах се да скалъпя някакво оправдание, но той захапа една праскова и махна с ръка. — Остани, Амир. Само не забравяй какво ти казах.

Тази нощ си мислех в леглото за това как слънчевите лъчи танцуваха в очите на Сорая и за изящните вдлъбнатини над ключиците й. Отново и отново преповтарях наум нашия разговор. Дали бе казала чувала съм, че пишеш, или чувала съм, че си писател? Кое от двете? Отмятах завивката и се взирах в тавана, отчаян от мисълта за шестте мъчителни, безкрайни нощи ялда, докато я видя отново.

Изминаха още няколко седмици. Изчаквах, докато генералът тръгне да се поразходи, после се приближавах до тяхната сергия. Ако беше там, ханъм Тахери ми предлагаше чай и бадемови сладки и сядахме да си поговорим за някогашния Кабул, за общи познати, за нейния артрит. Без съмнение тя бе забелязала, че появата ми винаги съвпада с отсъствието на генерала, но нито веднъж не повдигна въпроса. Само казваше:

— Ох, разминахте се за малко.

Всъщност дори ми беше приятно да заварвам ханъм Тахери, и то не само заради любезните й обноски; покрай майка си Сорая ставаше по-спокойна и разговорлива. Сякаш нейното присъствие узаконяваше ставащото между нас, разбира се, не чак до такава степен, както би го узаконило присъствието на генерала. Покровителството на ханъм Тахери правеше срещите ни ако не застраховани срещу клюките, то поне малко по-безинтересни за злите езици, макар че раболепното й държане явно притесняваше Сорая.

Един ден двамата със Сорая бяхме останали сами на тяхната сергия и разговаряхме. Тя ми разказваше за общообразователните си курсове в местния колеж.

— С каква специалност ще се дипломираш?

— Искам да стана учителка — каза тя.

— Наистина ли? Защо?

— Винаги съм искала. Когато живеехме във Вирджиния, взех диплома за преподаване на английски като втори език и сега имам вечерни часове веднъж седмично в обществената библиотека. Майка ми също беше учителка, преподаваше фарси и история в кабулското девическо училище „Заргуна“.

Един шкембест мъж с ловджийска шапка предложи три долара за комплект свещници, които струваха пет, и Сорая му ги даде. Пусна парите в кутията от бонбони до краката си. Погледна ме свенливо.

— Искам да ти разкажа една история, но се притеснявам.

— Разказвай.

— Малко е смешна.

— Разкажи ми, моля те.

Тя се засмя.

— Е, добре. Когато бях четвъртокласничка в Кабул, баща ми нае една жена на име Зиба за домашна помощница. Тя имаше сестра в Иран, в град Машхад и тъй като беше неграмотна, от време на време ме молеше да й пиша писма. А когато сестра й отговаряше, аз четях писмата на Зиба. Един ден я попитах иска ли да се научи да чете и пише. Тя се усмихна тъй широко, че около очите й изникнаха бръчици, и каза, че много искала. Оттогава, след като привършех с домашните, сядахме на кухненската маса и учех Зиба на