Ловецът на хвърчила

— Съжалявам, докторе. Нищо няма да излезе.

Следващият специалист, доктор Амани, беше иранец и баба го одобри. Любезният лекар със засукани мустаци и буйна прошарена коса ни каза, че е прегледал резултатите от скенера и ще трябва да извърши процедура, наречена бронхоскопия, за да вземе проба от белодробната тъкан за изследване. Насрочи я за следващата седмица. Благодарих му и изведох баба от кабинета, като си мислех, че сега ще трябва да живея цяла седмица с тази нова дума „тъкан“, звучаща дори по-зловещо от „подозрително“. Искаше ми се Сорая да е до мен.

Оказа се, че също като сатаната, ракът има много имена. Болестта на баба се наричаше „дребноклетъчен карцином“. В напреднал стадий. Неподлежащ на операция. Баба помоли доктор Амани за прогноза. Той прехапа устни и използва думата „мрачна“. После добави:

— Разбира се, има и химиотерапия. Но тя ще е само палиативна.

— Какво означава това? — попита баба.

Доктор Амани въздъхна.

— Означава, че няма да промени резултата, само ще го отложи.

— Това вече е ясен отговор, доктор Амани. Благодаря — каза баба. — Но не искам никакви химикали.

На лицето му бе изписана същата решителност, както през онзи ден, когато хвърли върху бюрото на мисис Добинс купоните за храна.

— Но, баба…

— Не ми възразявай пред хората, Амир. Никога. За какъв се мислиш?

Дъждът, за който спомена генерал Тахери на битпазара, се забави с няколко седмици, но когато излязохме от кабинета на доктор Амани, минаващите коли плискаха мътни струи по тротоарите. Баба запали цигара. Не спря да пуши по целия път към къщи.

Докато отключваше външната врата на сградата, аз казах:

— Бих искал да си опиташ късмета с химиотерапията, баба.

Той пъхна ключа в джоба си и ме дръпна на сухо под раираната тента над входа. Побутна ме в гърдите с ръката, в която държеше цигарата.

— Бас! Вече реших.

— Ами аз, баба! Какво да правя? — попитах с просълзени очи.

По мокрото му от дъжда лице се изписа отвращение. Същия поглед ми хвърляше в детството, когато си ожулвах коленете и плачех. Плачът предизвикваше раздразнението му тогава, предизвикваше го и днес.

— Ти си на двайсет и две години, Амир! Голям мъж! Ти… — Баба отвори уста, затвори я, пак я отвори, поколеба се. Над нас дъждът барабанеше по тентата. — Какво ще стане с теб, казваш? През всичките тия години точно на това се мъчех да те науча — как никога да не задаваш този въпрос. — Отвори вратата и отново се завъртя към мен. — И още нещо. Никой не бива да знае, чуваш ли? Никой. Не ми трябва ничие съчувствие.

После той изчезна във фоайето. Остатъка от деня прекара пред телевизора, палейки цигара от цигара. Не знаех кого или какво предизвиква. Мен? Доктор Амани? Или може би Аллах, в когото никога не бе вярвал.

За известно време дори ракът не попречи на баба да посещава битпазара. В събота правехме обиколки на гаражните разпродажби — той караше, а аз изпълнявах ролята на навигатор — и в неделя излагахме стоката за продан. Медни лампи. Бейзболни ръкавици. Скиорски якета с развалени ципове. Баба поздравяваше познати от Афганистан, а аз се пазарях с купувачите за долар-два. Сякаш имаше смисъл. Сякаш денят, когато щях да остана сирак, не се приближаваше с всяко затваряне на сергията.

Понякога покрай нас минаваха генерал Тахери и съпругата му. Дипломатичният генерал ме поздравяваше с усмивка и енергично ръкостискане. Но в поведението на ханъм Тахери се бе появила необичайна сдържаност. Сдържаност, нарушавана само от хвърлени крадешком криви усмивки и извинителни погледи зад гърба на генерала.

Помня този период като време на много първи неща. За пръв път чух баба да стене в банята. За пръв път открих кръв по възглавницата му. През трите години работа в бензиностанцията баба не бе вземал нито един ден болнични. И това се случи за пръв път.

Когато наближи Денят на вси светии, баба се чувстваше толкова уморен в събота следобед, че изчакваше зад волана, докато аз отивах да се пазаря за вехториите. Около Деня на благодарността вече се изтощаваше преди пладне. Когато из дворовете се появиха шейни и изкуствен сняг обсипа изкуствените елхи, баба започна да си остава у дома, а аз карах сам буса по крайбрежието.

Понякога на битпазара познати афганистанци подхвърляха, че баба е отслабнал. Отначало го казваха като комплимент. Дори питаха каква диета прилага. Но въпросите и комплиментите стихнаха, когато отслабването не престана. И килограмите продължиха да се топят. Бузите му хлътнаха. Слепоочията му се изопнаха. Очите му хлътнаха в орбитите.

През един студен ден малко след Нова година баба продаваше настолна лампа на един набит филипинец, а аз търсех из буса одеяло, за да завия краката му.

— Хей, приятел, този човек се нуждае от помощ! — възкликна тревожно филипинецът.

Завъртях се и видях баба да лежи на земята. Ръцете и краката му трепереха конвулсивно.

— Комак! — извиках аз. — Помогнете!

Изтичах при баба. На устата му бе избила пяна. Виждаше се само бялото на очите му.

Съседите се втурнаха към нас. Чух някой да говори за пристъп. Друг викаше:

— Позвънете на 911!

Чух забързан тропот. Наоколо се струпа тълпа и небето притъмня.

Слюнката на баба почервеня. Беше си прехапал езика. Коленичих до него и заповтарях: „Тук съм, баба, тук съм, ще ти мине, аз съм до теб.“ Сякаш можех с утешителни думи да излекувам гърча. Или имаше начин да ги убедя да го оставят на мира. Усетих по коленете си влага. Видях, че баба се е подмокрил. „Шшшт, баба джан, аз съм тук. Синът ти е до теб.“

Лекарят, белобрад и съвършено плешив, ме изведе от стаята.

— Искам заедно да прегледаме резултатите от скенера на баща ви — каза той.

Сложи снимките на осветения екран в коридора и с гумичката на молива си посочи изображенията на рака като следовател, показващ полицейски фотографии на убиеца пред роднините на жертвата. На тия снимки мозъкът на баба приличаше на голям разполовен орех, осеян със сиви кръгли петна.

— Както виждате, ракът е дал метастази — каза лекарят. — Ще трябва да взема стероиди, за да намалим отока в мозъка, както и лекарства против гърчовете. В допълнение бих препоръчал палиативно лъчелечение. Знаете ли какво означава това?

Казах, че знам. Вече бях навлязъл доста дълбоко в темата за рака.

— Добре тогава — кимна лекарят. Погледна пейджъра си. — Трябва да тръгвам, но ако имате въпроси, можете да ми позвъните.

— Благодаря.

Остатъка от нощта прекарах на стол до леглото на баба.

На другата сутрин чакалнята в края на коридора беше претъпкана с афганистанци. Касапинът от Нюарк. Един инженер, който бе работил заедно с баба по строежа на сиропиталището. Те