Ловецът на хвърчила

принцеса от битпазара.

12

В Афганистан ялда е първата нощ от месец джади, първата нощ на зимата и най-дългата нощ в годината. По традиция ние с Хасан стояхме будни до късно, пъхнали крака под нашето курси, а Али хвърляше обелки от ябълки в печката и ни разказваше древни предания за султани и крадци, за да отмине по-бързо тази най-дълга нощ. От Али научих, че на ялда пеперудите вещерици влетяват в пламъка на свещта, а вълците се катерят по планините да търсят слънцето. Али се кълнеше, че ако на ялда ядеш пъпеш, следващото лято няма да ожадняваш.

Когато поотраснах, прочетох в книгите с поезия, че ялда е беззвездната нощ, когато нещастните влюбени будуват сред непрогледния мрак, чакайки слънцето да изгрее и да им върне любимата. След като срещнах Сорая Тахери, за мен всяка нощ от седмицата се превърна в ялда. А когато в неделното утро ставах от леглото, вече виждах в мислите си лицето на Сорая Тахери и кафявите й очи. В буса на баба броях още колко километра остават, докато я видя да седи боса и да подрежда кашони със стари енциклопедии, притиснала върху асфалта белите си пети, а сребърните гривни звънкаха по тънките й китки. Мислех си за сянката, която косата й хвърляше на земята, когато се плъзгаше по гърба й и се разстилаше като кадифена завеса. Сорая, принцесата от битпазара. Утринното слънце след моята ялда.

Измислях си поводи да прекъсвам работа — баба ги приемаше с шеговита усмивка — и да минавам край сергията на Тахери. Махвах с ръка на генерала, неизменно облечен в излъскания от гладене костюм, и той ми отвръщаше със същото. Понякога ставаше от стола на колелца и идваше да побъбрим за моето писане, за войната, за печалбите от днешната търговия. Трябваше насила да удържам очите си, за да не се отклоняват към мястото, където Сорая седеше, зачетена в някоя книга. После казвах „довиждане“ на генерала и тръгвах обратно, като се мъчех да не влача крака.

Понякога се случваше генералът да е отишъл на приказки другаде и тя да седи сама. Тогава минавах, като се преструвах, че не я познавам, макар да изгарях от желание да я заговоря. Друг път до нея седеше едра жена на средна възраст с бледа кожа и къносана коса. Обещах си да поговоря със Сорая, преди да изтече лятото, но училищата отвориха врати, листата почервеняха, пожълтяха и опадаха, зимните дъждове дойдоха да мъчат ставите на баба, сетне отново поникнаха млади листа, а аз все още нямах куража дори да я погледна в очите.

Пролетният семестър приключи в края на май 1986 г. Завърших с отличие всички общообразователни курсове, което бе истинско чудо, като се има предвид, че на лекциите мислех само за изящния орлов нос на Сорая.

През един жарък неделен ден на следващото лято двамата с баба седяхме в нашето павилионче на битпазара и си веехме с вестници. Макар че слънцето напичаше като нажежено желязо, през онзи ден пазарът беше претъпкан и търговията вървеше много добре — едва минаваше дванайсет и половина, а вече бяхме спечелили сто и шейсет долара. Станах, разкърших се и попитах баба дали иска кока-кола. Той каза, че много иска.

— Внимавай, Амир — добави той, докато се отдалечавах.

— За какво, баба!

— Не ме мисли за глупак.

— Не разбирам за какво говориш.

Той насочи пръст срещу мен.

— Запомни едно. Онзи човек е пущун до мозъка на костите. Има нанг и намос.

Нанг. Намос. Достойнство и гордост. Двойното верую на пущунския мъж. Особено когато става дума за честта на жена му. Или на дъщеря му.

— Аз просто отивам да взема нещо за пиене.

— Не ме излагай, само за това те моля.

— Няма. Ама и ти си един, баба.

Той запали цигара и отново взе да си вее с вестника.

Първоначално тръгнах към щанда за напитки, после завих край щанда за тениски, където за пет долара можеше да си напечаташ лицето на Исус, Елвис, Джим Морисън или и на тримата върху бяла найлонова тениска. Над главата ми гърмеше мексиканска музика, миришеше на туршия и печено месо.

Забелязах сивия микробус на Тахери близо до сергия, където продаваха манго на клечка. Тя седеше сама и четеше. Днес беше облечена с бяла лятна рокля до глезените. Беше по сандали. Косата събрана назад и стегната на кок с формата на лале. Възнамерявах просто да мина и мислех, че правя точно това, само че изведнъж се озовах пред разпънатата бяла покривка и загледах Сорая над подредените маши за коса и стари вратовръзки. Тя вдигна очи.

— Селам — казах аз. — Извинявай, ако се натрапвам, не искам да те безпокоя.

— Селам.

— Генерал сахиб тук ли е днес? — попитах аз.

Ушите ми пламтяха. Не смеех да я погледна в очите.

— Отиде нататък. — Тя посочи надясно.

Гривната се плъзна към лакътя й, сребро върху маслинена кожа.

— Ще му кажеш ли, че съм наминал да поднеса своите почитания?

— Ще му кажа.

— Благодаря — казах аз. — А, името ми е Амир. В случай че ти потрябва. За да можеш да му кажеш… Че съм наминал. Да поднеса… своите почитания.

— Да.

Пристъпих от крак на крак. Изкашлях се.

— Сега си тръгвам. Извинявай, ако съм те обезпокоил.

— Не, не си — каза тя.

— А, добре. — Наклоних глава настрани и се усмихнах измъчено. — Сега си тръгвам. — Не го ли бях казал вече? — Кода хафез.

— Кода хафез.

Направих крачка. Спрях и се обърнах. Преди да загубя смелост, побързах да кажа:

— Може ли да попитам какво четеш?

Тя примига.

Затаих дъх. Изведнъж ме обзе чувството, че всички афганистанци от битпазара са обърнали очи към нас. Представих си как настава тишина. Устните застиват на половин дума. Хората обръщат глави. Присвиват очи от неудържимо любопитство.

Какво беше това?

До този момент срещата ни можеше да се тълкува като любезна проява на интерес — един мъж пита къде е друг мъж. Но аз й бях задал въпрос и ако тя отговореше, тогава… ами, тогава щяхме да разговаряме. Аз — моджарад, неженен младеж, и тя — неомъжена млада жена. При това жена с минало. Срещата ни застрашаваше да се превърне в обект на клюки, и то от най- лошите. Злите езици щяха да ни одумват. И отровата им щеше да се излее върху нея, не върху мен — бях съвсем наясно с афганистанския двоен стандарт, който толерираше моя пол. Нямаше да кажат: Видя ли го да разговаря с нея? Не, щеше да бъде нещо от сорта на: Видя ли я как го остави да я задиря? Срамота!

Според афганистанските критерии въпросът ми беше дързък. Чрез него се бях разкрил и не оставях съмнения относно интереса си към нея. Но аз бях мъж и в най-лошия случай рискувах наранено самолюбие. Раните заздравяват. Но не и доброто име. Щеше ли да приеме предизвикателството ми?

Тя обърна корицата към мен.

— „Брулени хълмове“. Чел ли си я?