Ловецът на хвърчила

Просто седяхме в тъмното и слушахме тихия пукот на изстиващия двигател, воя на полицейски сирени в далечината. После баба извъртя глава към мен.

— Как бих искал и Хасан да е с нас сега.

При произнасянето на това име в гърлото ми сякаш се впиха железни пръсти. Свалих страничното стъкло. Изчаках железните пръсти да се отпуснат.

— Наесен ще се запиша да уча в колеж — казах аз на другия ден. Баба пиеше студен черен чай и дъвчеше семе от кардамон — личното му изпитано средство срещу махмурлук.

— Мисля да избера английски за първа специалност — добавих аз. Вътрешно се стегнах, очаквайки отговора му.

— Английски?

— Творческо писане.

Той се замисли. Отпи от чая.

— Разкази, искаш да кажеш. Ще пишеш разкази.

Наведох очи.

— Плащат ли за писане?

— Ако си добър — казах аз. — И ако те открият.

— Каква е вероятността да те открият?

— Случва се.

Той кимна.

— А какво ще правиш, докато чакаш да станеш добър и да те открият? Как ще печелиш? Ако се ожениш, как ще издържаш жена си?

Не смеех да го погледна в очите.

— Ами… ще си намеря работа.

— О — рече баба. — Значи ако разбирам правилно, ще учиш няколко години за диплома, после ще се хванеш на чаши работа като моята, каквато лесно можеш да си намериш и днес, само заради нищожния шанс някой ден с помощта на дипломата да те… открият.

Той въздъхна дълбоко и отпи глътка чай. Изломоти нещо за медицински институт, право и „истинска работа“.

Бузите ми пламнаха и в мен се надигна вина — вината, че си позволявам капризи за сметка на неговата язва, почернелите му нокти и болката в китките му. Но твърдо реших да устоя. Не исках повече да се жертвам заради баба.

Последния път, когато го сторих, погубих живота си.

Баба въздъхна и този път метна в устата си цяла шепа сме от кардамон.

* * *

Понякога сядах зад волана на форда си, свалях стъклата и часове наред карах по крайбрежието на полуострова, от Източния до Южния залив и обратно. Минавах по кръстосаните сенчести улици на нашия квартал във Фримонт, където хора, които никога не се бяха ръкували с крал, живееха в паянтови едноетажни къщи с решетки на прозорците, където от вехти коли като моята капеше масло по асфалтираните алеи. Из занемарените предни дворове се валяха играчки, стари гуми и бирени бутилки с олющени етикети. Карах покрай паркове с дъх на дървесна кора, покрай грамадни търговски центрове, където биха могли да се проведат едновременно пет турнира по бузкаши. Карах към Лос Алтос Хилс, минавах бавно покрай имения с панорамни прозорци и сребърни лъвове на портите от ковано желязо, домове с херувимчета във фонтаните из безупречно поддържаните морави и без раздрънкани фордове по алеите. Домове, пред които къщата на баба в Уазир Акбар хан приличаше на колиба за прислугата.

Понякога в събота сутрин ставах рано, поемах на юг по магистрала 17 и продължавах по лъкатушния път през планините до Санта Крус. Паркирах край стария фар и чаках изгрева, седях в колата и гледах как мъглата приижда откъм морето. В Афганистан бях виждал океана само на кино. Седнал в тъмното до Хасан, винаги се чудех дали е вярно каквото пише в книгите — че морският въздух мирише на сол. Казвах на Хасан, че някой ден ще тръгнем по плаж, осеян с водорасли, ще заровим нозе в пясъка и ще гледаме как водата се оттегля от пръстите ни. Първия път, когато видях Тихия океан, едва не заплаках. Беше тъй необятен и син, както океаните от филмите на моето детство.

Понякога привечер паркирах колата и се качвах на някой надлез. Притиснал лице към решетката, се опитвах да преброя примигващите червени светлинки, разстлани по магистралата докъдето ми стигаше погледът. Беемвета, сааби, поршета. Коли, каквито никога не бях виждал в Кабул, където повечето хора караха руски волги, стари опели или ирански пейкани.

Бяха минали почти две години, откакто пристигнахме в Щатите, а аз още се изумявах от размера на тази страна, от нейната необятност. Отвъд всяко шосе започваше ново шосе, отвъд всеки град — нов град, хълмове отвъд планините и планини отвъд хълмовете, а след тях нови градове и нови хора.

Много преди руската армия да нахлуе в Афганистан, много преди да пламнат села и да рухнат училища, много преди мините да осеят земята като смъртоносна сеитба и децата да легнат в гробове под купища камъни, Кабул бе станал за мен град на призраци. Град на призраци със заешки устни.

Америка беше различна. Америка беше бурна, устремена напред река, без наноси от миналото. Можех да нагазя в нея, да захвърля греховете си на дъното й и да заплувам напред. Към някое място, където няма нито призраци, нито спомени, нито грехове.

Ако не заради друго, то поне за това приех Америка като своя родина.

През следващото лято — лятото на 1984 г., когато навърших двайсет и една — баба продаде буика си и купи раздрънкан бус фолксваген, модел седемдесет и първа за петстотин и петдесет долара от свой стар познат афганистанец, който някога беше гимназиален учител в Кабул. Съседите се облещиха, когато бусът с ръмжене и пъхтене се изкачи по улицата и застана пред нашата сграда. Баба изключи двигателя и остави колата безшумно да се плъзне на мястото ни за паркиране. Отпуснахме се на седалките и се смяхме, додето по бузите ни протекоха сълзи, и което бе по-важно, додето се уверихме, че съседите вече не гледат. Бусът представляваше жалък скелет от ръждив метал, изтъркани гуми, черни найлони на мястото на строшените прозорци и раздрана тапицерия на седалките. Но старият учител бе уверил баба, че двигателят и скоростната кутия са здрави, и в това отношение не ни излъга.

В събота баба ме будеше призори. Докато се обличаше, аз преглеждах обявите в местните вестници и отбелязвах съобщенията за гаражни разпродажби. Съставяхме си маршрут: най- напред Фримонт, Юниън Сити, Нюарк и Хейуърд, после Сан Хосе, Милпитас, Сънивейл и Кембъл, ако времето беше хубаво. Баба караше буса, отпивайки горещ чай от термоса, а аз изпълнявах ролята на навигатор. Спирахме на гаражните разпродажби и купувахме разни дреболии, от които хората искаха да се отърват. Пазаряхме се за стари шевни машини, еднооки кукли Барби, дървени ракети за тенис, китари с липсващи струни и допотопни прахосмукачки. Към средата на следобеда задната част на буса вече беше запълнена с употребявани вещи. Рано сутрин в неделя потегляхме към битпазара в Сан Хосе, наемахме място и продавахме вехториите с неголяма печалба — грамофонна плоча на „Чикаго“, купена предния ден за двайсет и пет цента, можеше да докара цял долар, или пък четири долара за комплект от пет плочи; раздрънкана шевна машина „Сингер“, взета за десет долара, можеше с малко по вече пазарлък да се продаде за двайсет и пет.

През онова лято афганистанските семейства заемаха цял сектор от битпазара в Сан Хосе. Над сергиите със стоки втора ръка се носеше афганска музика. Афганците на битпазара си имаха неписан кодекс за поведение: поздравяваш човека от отсрещната сергия, каниш го да хапне картофено болани или малко кабули, бъбриш си с него. Поднасяш съболезнования за смъртта на негов близък, поздравяваш го за раждането на дете и печално клатиш глава, когато стане дума за Афганистан и руснаците, което неизбежно се случваше. Но избягваш да говориш за съботата. Защото може да се окаже, че човекът отсреща е точно този, когото вчера едва не си изтикал от