Ловецът на хвърчила

дома.

— В Пешавар ми беше добре. Но не и на теб.

— Тук работиш толкова много.

— Вече не е толкова зле — каза той. Имаше предвид, че му е малко по-леко, откакто го направиха управител на дневната смяна в бензиностанцията. Но аз виждах как присвива очи и разтрива китките си през влажните дни. Как по челото му избива пот, когато след вечеря посяга към лекарството против киселини. — И освен това не сме дошли тук заради мен, нали?

Посегнах през масата и сложих ръка върху неговата. Моята ученическа длан, мека и чиста, върху грубата му, мазолеста работническа десница. Спомних си за всички камиончета, влакчета и велосипеди, които ми бе купувал в Кабул. А сега Америка. Един последен подарък за Амир.

Само месец, след като пристигнахме в Щатите, баба си намери работа близо до Уошингтън Булевард като помощник в бензиностанцията на негов познат афганистанец — беше започнал да търси още от първата седмица. Шест дни седмично работеше по дванайсет часа — зареждаше резервоари, обслужваше касата, сменяше масло и миеше стъкла. Понякога му носех обяд и го заварвах да търси по рафтовете пакет цигари, докато клиентът чака от другата страна на омазнения тезгях. Лицето му изглеждаше изпито и бледо в яркото луминесцентно осветление. Когато влизах, електронното звънче над вратата дрънваше и баба се озърташе през рамо, помахваше ми и се усмихваше, а очите му сълзяха от умора.

Същия ден, когато постъпи на работа, двамата с него отидохме в Сан Хосе при нашата надзорничка мисис Добинс. Тя беше възпълна негърка с искрящи очи и трапчинки около вечно усмихнатата уста. Веднъж ми каза, че пее в църковния хор, и аз й повярвах — имаше глас, който ми навяваше мисли за топло мляко и мед.

Баба пусна върху бюрото й кочана с купоните за храна.

— Благодаря, но не искам ги — каза той. — Аз винаги работи. В Афганистан работи, в Америка работи. Много благодаря, мисис Добинс, но аз не обича пари без работа.

Мисис Добинс примига. Взе купоните и се вгледа в нас, сякаш си правехме шега или й „пробутвахме номер“, както казваше Хасан.

— Петнайсет години се занимавам с тая работа и досега никой не е постъпвал така — каза тя.

Така баба сложи край на унизителните моменти с купоните за храна пред касата в магазина и прогони един от най-големите си страхове: че някой афганистанец ще го види да пазарува с пари от благотворителност. Баба напусна кабинета на мисис Добинс като човек, който току-що се е излекувал от тумор.

През онова лято на 1983 г. аз завърших гимназия на двайсетгодишна възраст — далеч по-стар от всичките си съученици, които подмятаха четвъртитите си шапки на футболното игрище. Помня как изгубих баба сред гъмжилото от роднини, проблясващи фотоапарати и сини тоги. Открих го близо до двайсетметровата линия с ръце в джобовете и фотоапарат на гърдите. Той изчезваше и пак изникваше иззад минаващите между нас хора, а наоколо пищящи момичета се прегръщаха, момчета удряха разперени длани с бащите си или с приятели. Брадата на баба побеляваше, косата му оредяваше на слепоочията, а и не беше ли по-висок някога в Кабул? Носеше кафявия костюм — единствения си костюм, който обличаше за афгански сватби и погребения — и червената вратовръзка, която му бях подарил тази година за петдесетия рожден ден. После той ме видя и размаха ръка. Усмихна се. Направи ми знак да си сложа шапката и ме засне пред училищната часовникова кула. Усмихнах се заради него — в известен смисъл денят беше по-скоро негов, отколкото мой. Той се приближи, преметна ръка през врата ми и ме целуна по челото.

— Горд съм, Амир — каза той.

Очите му сияеха, докато изричаше тия думи, и аз бях щастлив, че го виждам да ме гледа така.

Вечерта ме отведе в едно афганистанско ресторантче в Хейуърд и поръча прекалено много храна. Каза на собственика, че наесен синът му постъпва в колеж. Точно преди завършването бях поговорил накратко за това с него и му казах, че искам да се хвана на работа, да пестя, може би да постъпя в колеж догодина. Но той ми хвърли един от изпепеляващите си погледи и думите заседнаха на гърлото ми.

След вечеря баба ме отведе в отсрещния бар. Заведението беше сумрачно и от стените лъхаше острият мирис на бира, която мразех открай време. Мъже с бейзболни шапки и тениски без ръкави играеха билярд, облаци цигарен дим висяха над зелените маси и се вихреха в светлината на луминесцентните лампи. Привлякохме любопитни погледи — баба с кафявия си костюм, а аз с вталения панталон и спортното сако. Седнахме на бара до някакъв старец, чието загрубяло лице изглеждаше болнаво в синкавото сияние на неоновата реклама отгоре. Баба си запали цигара и поръча бира за двама ни.

— Тази вечер аз много щастлив — заяви той на всеослушание. — Тази вечер пия с мой син. И ако обича, още едно за мой приятел — добави той и потупа стареца по гърба.

Човекът килна каскетчето си и се усмихна. Нямаше горни зъби.

Баба пресуши халбата си на няколко глътки и си поръча още една. Успя да изпие три, докато аз се борех с моята. Вече беше поръчал уиски за стареца и кана „Бъдуайзър“ за четирима играчи на билярд. Хората стискаха ръката му и го тупаха по гърба. Пиеха за негово здраве. Някой му поднесе огънче. Баба разхлаби вратовръзката си, после даде на стареца шепа монети по четвърт долар. Посочи музикалната кутия и ми нареди:

— Кажи му да пуска любимите си песни.

Старецът кимна и козирува. Скоро загърмя кънтри и празненството на баба беше в разгара си.

По някое време стана и вдигна чашата си, разплисквайки бира върху посипания със стърготини под.

— Майната й на Русия! — изрева той.

Клиентите се разсмяха, сетне хорово повториха възгласа. Баба поръча по още една бира за всички.

Когато си тръгнахме, всички се натъжиха от раздялата с него. Кабул, Пешавар, Хейуърд. Все си е същият, усмихнах се мислено.

На прибиране аз карах вехтия мътножълт буик на баба. Той дряма през целия път, хъркайки като миньорски пистолет. Откъм него лъхаше острият и сладникав мирис на тютюн и алкохол. Но когато спрях колата, надигна глава и дрезгаво каза:

— Продължавай към кръстовището.

— Защо, баба!

— Карай, не питай.

Каза ми да спра в южния край на улицата. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде връзка ключове.

— Ето — каза той и посочи колата пред нас. Беше стар форд, широк и дълъг, с някакъв тъмен цвят, който не успях да определя на лунната светлина. — Нуждае се от боядисване и ще накарам някое от момчетата в бензиностанцията да му сложи нови ресори, но върви.

Зашеметен, аз поех ключовете. Гледах ту колата, ту него.

— Ще ти трябва за пътуване до колежа — добави той.

Хванах ръката му. Стиснах я. В очите ми бликнаха сълзи и се радвах, че сенките крият лицата ни.

— Благодаря ти, баба.

Слязохме и се настанихме във форда. Беше модел „Гранд Торино“. Морскосин, поясни баба. Обиколих квартала, като изпробвах спирачките, радиото, мигачите. Спрях на паркинга пред нашия блок и изключих двигателя.

— Ташакор, баба джан.

Исках да кажа още, да му разкрия колко съм трогнат от неговата добрина, колко съм благодарен за всичко, което е вършил и продължава да върши за мен. Но знаех, че ще го притесня. Затова само повторих:

— Ташакор.

Той се усмихна и подпря глава на облегалката. Челото му почти докосваше тавана. Не си казахме нищо.