Ловецът на хвърчила

пътя, за да го изпревариш на някоя изгодна разпродажба.

Единственото, което се лееше по-изобилно от чая зад онези сергии, бяха афганистанските клюки. Битпазарът бе място, където пиеш зелен чай с бадемови сладки и научаваш чия дъщеря е развалила годежа, за да избяга с американския си приятел, кой е бил парчами — комунист — в Кабул и кой си е купил къща с пари от работа на черно, докато още получава благотворителни помощи. Чай, политика и скандал — трите съставки на една афганистанска неделя на битпазара.

Понякога аз поемах щанда, а баба тръгваше между редиците сергии с почтително кръстосани на гърдите ръце и поздравяваше хората, които познаваше от Кабул — механици и шивачи, продаващи стари вълнени палта и ожулени велосипедни каски, а до тях бивши посланици, безработни хирурзи и университетски преподаватели.

Едно ранно неделно утро през юли 1984 г., докато баба подреждаше стоката върху едно платнище, аз отидох да купя две чаши кафе и когато се върнах, го заварих да разговаря със стар достолепен мъж. Оставих чашите върху задната броня на буса до лепенката „РЕЙГЪН/БУШ ЗА 1984“.

— Амир — каза баба и ми махна да се приближа, — това е генерал сахиб Икбал Тахери. В Кабул работеше към Министерството на отбраната.

Тахери. Защо ли ми звучеше познато?

Генералът се разсмя като човек, който е свикнал да посещава официални приеми и да се смее по задължение на дребните шеги на важни хора. Имаше оредяла сребриста коса, сресана назад, гладко загоряло чело и бели кичурчета в рошавите вежди. Миришеше на одеколон и носеше тъмносив костюм с жилетка, излъскан от честото гладене; от сакото му висеше златната верижка на джобен часовник.

— Какво представяне само — каза той с басов, добре школуван глас. — Селам, бачеам.

Здравей, дете мое.

— Селам, генерал сахиб — казах аз и стиснах ръката му. Беше дребна, но удивително силна, сякаш под влажната кожа се криеше стомана.

— Амир ще стане велик писател — намеси се баба. Не повярвах на ушите си. — Завърши първата си година в колежа с пълно отличие.

— Машалла — каза генерал Тахери. — Ще пишеш ли за нашата страна? Може би за историята ни? За икономиката?

— Пиша художествена литература — уточних аз, имайки предвид дузината разкази, изписани в кожения бележник, който ми подари Рахим хан, и се запитах защо изведнъж се притесних от тях в присъствието на този човек.

— А, разказвач — кимна генералът. — Е, хората се нуждаят от истории, които да ги развличат в тежки времена като днешните. — Той сложи ръка върху рамото на баба и се обърна към мен. — И като стана дума за истории, помня как през един летен ден двамата с баща ти излязохме на лов за фазани край Джелалабад. Чудесни времена бяха. Ако не ме лъже паметта, баща ти се оказа също тъй безпогрешен в лова, както и в търговията.

Баща ми подритна една дървена ракета за тенис върху разпънатото платнище.

— То пък една търговия…

Генерал Тахери успя да изобрази печална и в същото време любезна усмивка, въздъхна и леко потупа баба по рамото.

— Зендаги мигзара — каза той. Животът продължава. Обърна очи към мен. — Ние, афганистанците, до голяма степен сме склонни към преувеличение, бачеам, и неведнъж съм чувал един или друг човек по най-глупав начин да бъде наричан велик. Но баща ти спада към малцината, които наистина заслужават тази дума.

Кратката реч приличаше на костюма му — често използвана и неестествено лъскава.

— Ласкаеш ме — каза баба.

— Не те лаская. — Генералът склони глава на една страна и притисна ръка към гърдите си, за да изрази смирение. — Момчетата и момичетата трябва да знаят какво им завещават бащите. — Той се обърна към мен. — Цениш ли баща си, бачеам? Цениш ли го истински?

— Балай, генерал сахиб, ценя го — отвърнах аз.

Искаше ми се да престане да ме нарича дете.

— Тогава моите поздравления, вече си на половината път да станеш мъж — рече той с небрежно високомерие, но без следа от насмешка или ирония.

— Падар джан, забрави си чая — раздаде се гласът на млада жена.

Тя стоеше зад нас — стройна красавица с кадифена, гарвановочерна коса, държаща отворен термос и пластмасова чаша. Примигах и сърцето ми се разтуптя. Имаше гъсти черни вежди, които се докосваха по средата като извити криле на летяща птица, и изящен орлов нос на древноперсийска принцеса — може би като на Тахмине, съпругата на Рустам и майката на Сухраб от „Шах-наме“. Лешниковите й очи с извити мигли срещнаха моите. Задържаха се за миг. Отлетяха.

— Толкова си добра, скъпа — каза генерал Тахери и пое чашата.

Преди тя да си тръгне, забелязах, че върху гладката й кожа, малко над левия ръб на челюстта, има кафява бенка с форма на полумесец. Спря пред един сив микробус през два реда от нас и остави термоса вътре. Косата й се изсипа на една страна като водопад, когато тя коленичи между купищата стари грамофонни плочи и книги.

— Дъщеря ми, Сорая джан — каза генерал Тахери. Той въздъхна дълбоко като човек, бързащ да смени темата, и погледна златния си джобен часовник. — Е, време е да подреждам и аз.

Двамата с баба се целунаха по бузите, после той ни стисна ръцете. Погледна ме в очите и каза:

— Успех в писането.

Бледосините му очи не разкриваха какви мисли се крият зад тях.

До края на този ден се борех с желанието да погледна към сивия микробус.

Сетих се по пътя към къщи. Тахери. Знаех си, че съм чувал това име.

— Нямаше ли някаква история, свързана с дъщерята на Тахери? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да прозвучи небрежно.

— Нали ме познаваш — каза баба и насочи буса към опашката при изхода на битпазара. — Почнат ли да клюкарстват, веднага се махам.

— Но имаше нещо, нали? — настоях аз.

Той ме погледна с леко притеснение.

— Защо питаш?

Свих рамене и едва удържах усмивката си.

— Просто съм любопитен, баба.

— Тъй ли? И нищо повече? — попита той и веселият му поглед се кръстоса с моя. — Хареса ли ти?

Извъртях очи към небето.

— Баба, моля те.

Той се усмихна и изкара буса от битпазара. Поехме към магистрала 680. Известно време пътувахме мълчаливо.

— Чувал съм само, че преди време имало някакъв мъж, но нещата… не потръгнали.

Баба изрече тия думи сериозно и мрачно, сякаш ми разкриваше, че момичето има рак на гърдата.

— О.

— Чувал съм, че е свястно момиче, мило и работливо. Но след онзи случай на вратата на генерала не чукат хастегари да искат дъщеря му. — баба въздъхна. — Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека, Амир.

Тази нощ лежах буден и си мислех за бенката на Сорая Тахери, за изящния й орлов нос и за това как искрящите й очи за момент срещнаха моите. При мисълта за нея сърцето ми трепваше. Сорая Тахери. Моята