Ловецът на хвърчила

Баба обичаше представата за Америка.

Но истинският живот в Америка му докара язва.

Помня как двамата вървяхме през Лейк Елизабет Парк във Фримонт, на няколко пресечки от нашия апартамент, и гледахме как момчетата тренират бейзбол, а момиченцата се кискат на люлките. По време на тия разходки баба ми обясняваше политическите си възгледи в дълги и пространни беседи.

— На този свят има само три мъжки държави, Амир — казваше той. Изброяваше ги на пръсти: спасителката на бежанци Америка, Великобритания и Израел. — Останалите — той махваше с ръка и сумтеше презрително… — те са като дърти клюкарки.

Споменаването на Израел предизвикваше гнева на афганистанците във Фримонт, които го обвиняваха, че е проеврейски настроен и следователно противник на исляма. Баба се срещаше с тях на чай и сладки в парка и ги побъркваше с политиканстването си.

— Те не разбират — казваше ми той по-късно, — че религията не играе роля.

Според него Израел беше островче на „истински мъже“ сред море от араби, твърде заети с плюскане или продажба на петрол, за да отстояват своето.

— Израел това, Израел онова — подиграваше се баба с арабски акцент. — Ами направете нещо! Размърдайте се. Щом сте араби, помогнете на палестинците!

Той мразеше Джими Картър, когото наричаше „зъбат кретен“. През 1980 г., докато все още бяхме в Кабул, САЩ обявиха, че ще бойкотират Олимпийските игри в Москва.

— Ооох! — възкликна с отвращение баба. — Брежнев избива афганистанци, а онзи с фъстъците може само да му рече: „Аз пък няма да ти плувам в басейна.“ — Той вярваше, че Картър неволно е сторил за комунизма повече, отколкото Леонид Брежнев. — Некадърен е да управлява тази страна. Все едно да туриш зад волана на нов кадилак момче, дето още не може да кара колело.

Според него на Америка и света беше необходим корав мъж. Мъж, с когото да се съобразяват, който да действа, вместо да кърши ръце. Този мъж се появи в лицето на Роналд Рейгън. А когато Рейгън излезе по телевизията и нарече шоравите „империя на злото“, баба отиде и купи снимка на усмихнатия президент с вдигнати палци. Сложи я в рамка и я закачи в коридора, точно до старата черно-бяла фотография, на която той със старомодна тясна вратовръзка, се ръкуваше с Захир шах. Повечето ни съседи във Фримонт бяха шофьори на автобуси, полицаи, работници на бензиностанции и самотни майки, живеещи от социални помощи — именно онези трудови хора, които скоро щяха да се задушат от възглавницата, която рейгъномиката притискаше към лицата им. Баба беше единственият републиканец в нашата сграда.

Но смогът около залива възпаляваше очите му, шумът на уличното движение му докарваше главоболие, а цветният прашец го караше да кашля. Плодовете все не му бяха достатъчно сладки, водата — недостатъчно чиста, липсваха му дърветата и широките равнини. Две години се мъчих да го пратя на курс, за да усъвършенства английския си. Но баба се присмиваше на идеята.

Един неделен ден през пролетта на 1983 г. аз влязох в антикварната книжарница до киното западно от кръстовището на „Амтрак“ и булевард „Фримонт“. Казах на баба, че се връщам след пет минути, а той сви рамене. Работеше на бензиностанция и имаше почивен ден. Гледах го как прекоси нехайно булеварда и влезе в бакалията на двойка стари виетнамци, мистър и мисис Нгуен. Те бяха симпатични и дружелюбни; тя страдаше от паркинсон, той имаше изкуствена става на бедрото.

— Досущ като в „Човекът за шест милиона долара“ — често се шегуваше тя с беззъба усмивка. — Помниш ли този сериал, Амир?

Тъкмо прелиствах парцалива кримка от Майк Хамър, когато чух викове и звън на строшено стъкло. Пуснах книгата и изтичах през улицата. Заварих старците зад тезгяха, притиснали гърбове към стената с пребледнели лица. Мистър Нгуен прегръщаше съпругата си. На пода в краката на баба се въргаляха портокали, преобърната стойка за вестници, строшен буркан биволска пастърма и парчета стъкло.

Оказа се, че баба нямал пари в брой за портокалите. Написал чек, а мистър Нгуен му поискал документ за самоличност.

— Иска да ми види шофьорската книжка — ревеше баба на фарси. — Почти две години му купуваме проклетите плодове, пълним му джоба, а кучият син ще ми иска документ!

— Баба, човекът не се заяжда — казах аз и се усмихнах на старците. — Така е редно, да искат документ.

— Не ви ща тук — заяви мистър Нгуен и застана пред жена си. Посочи баба с бастуна. Обърна се към мен. — Ти си възпитан младеж, но баща ти е луд. Вече не е добре дошъл.

— За крадец ли ме мисли? — повиши глас баба. Навън се събираха хора. Зяпаха ни. — Що за страна е това? Никой никому не вярва!

— Аз вика полиция — подаде глава мисис Нгуен иззад съпруга си. — Вие излиза или аз вика полиция.

— Моля ви, мисис Нгуен, не викайте полиция. Аз ще го отведа у дома. Само не викайте полиция, бива ли? Моля ви.

— Да, отведи го у дома. Добра идея — каза мистър Нгуен.

Иззад бифокалните очила с телени рамки очите му не се откъсваха от нас. Изведох баба навън. Попътно той ритна едно списание. Върнах се в магазина и поднесох извинения на старците. Казах им, че баща ми преживява тежък период. Дадох на мисис Нгуен нашия телефон и адрес и я помолих да пресметне щетите.

— Обадете ми се веднага след това. Ще платя всичко, мисис Нгуен. Искрено съжалявам.

Мисис Нгуен взе листчето и кимна. Забелязах, че ръцете й треперят по-силно от обикновено. Хвана ме яд на баба, задето е стреснал така една нещастна старица.

— Баща ми все още привиква с живота в Америка — обясних аз.

Исках да им кажа, че в Кабул отрязвахме пръчка от някое дърво и я използвахме вместо кредитна карта. Двамата с Хасан отнасяхме пръчката на хлебаря. Той правеше с ножа си по една резка за всеки наан, който ни вадеше от пещта. В края на месеца баща ми му плащаше според броя резки върху пръчката. И толкова. Никакви въпроси. Никакви документи.

Но не им казах. Благодарих на мистър Нгуен, че не повика ченгетата. Отведох баба у дома. Той се цупеше и пушеше на балкона, докато аз готвех пилешки шийки с ориз. Година и половина откакто пристигнахме с боинга от Пешавар, а баба още не можеше да свикне.

Вечеряхме мълчаливо. След две хапки баба бутна чинията настрани.

Погледнах го крадешком през масата. Ноктите му бяха изпочупени и почернели от машинно масло, кокалчетата на пръстите ожулени, по дрехите му лепнеше мирисът на бензиностанция — прах, пот и бензин. Баба беше като вдовец, който се жени повторно, но не може да забрави първата си съпруга. Липсваха му нивите със захарна тръстика в Джелалабад и градините на Пагман. Липсваше му нескончаемият поток от хора у дома, липсваха му обиколките из навалицата на Шор базар и поздравите на хора, които са познавали и баща му, и дядо му, с които има общи корени и чието минало се преплита с неговото.

За мен Америка беше място, където да погреба спомените си.

За баба — място, където да оплаква своите.

— Може би трябва да се върнем в Пешавар — казах аз, гледайки плаващото ледено кубче в чашата ми с вода.

В Пешавар бяхме чакали шест месеца да ни издадат визи. Мрачната едностайна квартира миришеше на мръсни чорапи и котешки изпражнения, но наоколо имаше хора, които познавахме — или поне баба ги познаваше. Той канеше на вечеря съседите от целия коридор — повечето от тях афганистанци, чакащи визи. Някой неизбежно донасяше табла, друг — хармоника. Кипваха чай и който имаше свестен глас, пееше до изгрев слънце, комарите преставаха да хапят, а дланите се подуваха от ръкопляскане.

— Ти се чувстваше по-щастлив там, баба — казах аз. — Там беше почти като у