Ловецът на хвърчила

как ще свърши той. Мислено изрекох молитвата, която помнех от училище.

— Предай му, че ще трябват хиляда куршума, преди да допусна такъв позор — каза баба.

Мислите ми се стрелнаха към онзи зимен ден преди шест години. Аз надничам иззад ъгъла към уличката. Камал и Уали държат здраво Хасан. Бедрата на Асеф се стягат и отпускат в мощни тласъци. Ама че герой бях — да се тревожа за някакво си хвърчило. Понякога сам се чудех дали наистина съм син на баба.

Руснакът с лице на булдог вдигна пистолета.

— Баба, седни, моля те — казах аз и го дръпнах за ръкава. — Мисля, че наистина се кани да те застреля.

Баба ме плесна през ръката.

— На нищо ли не съм те научил? — кресна той. Обърна се към ухиления войник. — Кажи му да гледа да ме убие с първия изстрел. Защото не падна ли, ще го разкъсам, проклет да е баща му!

Все тъй усмихнат, руският войник изслуша превода. Щракна предпазителя на пистолета. Прицели се в гърдите на баба. Усещайки как сърцето ми подскача в гърлото, аз зарових лице в шепите си.

Пистолетът изтрещя оглушително.

Свършено е. На осемнайсет години вече съм сам. Никого си нямам на този свят. Баба е мъртъв и сега ще трябва да го погреба. Къде да го погреба? Къде да отида после?

Но вихърът от неоформени мисли в главата ми секна, когато разтворих клепачи и видях баба все още на крака. До войниците се бе появил един руски офицер. Пистолетът му сочеше към небето и над дулото се виеше дим. Онзи, който искаше да застреля баба, вече бе прибрал оръжието в кобура. Пристъпваше смутено от крак на крак. Никога не бях изпитвал по-силно желание да плача и да се смея едновременно.

Руският офицер, широкоплещест и с прошарена коса, заговори с нас на развален фарси. Извини се за поведението на своя сънародник.

— Русия ги праща да се бият — каза той. — Но те са още момчета и когато дойдат тук, откриват удоволствието от наркотика. — Хвърли към младия войник печалния поглед на баща, разочарован от непрокопсания си син. — Този вече е пристрастен. Мъча се да го откажа.

И той ни махна с ръка да си вървим.

След минута вече потегляхме. Чух смях, после руският войник пак подхвана дрезгаво и фалшиво старата сватбена песен.

* * *

Около петнайсет минути пътувахме мълчаливо. После съпругът на младата жена изведнъж стана и стори нещо, което бях виждал мнозина други да правят — целуна ръката на баба.

Лошият късмет на Тор. Това ли бях дочул от онзи разговор в Махипар?

Навлязохме в Джелалабад около час преди изгрев слънце. Карим припряно ни свали от камиона и ни въведе в едноетажна къщичка на кръстовището на два черни пътя, по които се редяха подобни къщурки, акациеви дървета и затворени магазини. Беше студено и аз вдигнах яката на палтото си, докато влизахме в къщата, мъкнейки багажа си. Не знам защо, но запомних, че миришеше на ряпа.

След като ни събра в сумрачната празна всекидневна, Карим заключи външната врата и дръпна парцаливите чаршафи, служещи за завеси. После дълбоко си пое дъх и ни съобщи лошата новина: брат му Тор не можел да ни откара до Пешавар. Двигателят на камиона му се повредил миналата седмица и той все още чакал резервни части.

— Миналата седмица? — възкликна някой. — Щом си знаел, защо ни докара тук?

С крайчеца на окото си зърнах неясно движение. Сетне нещо се стрелна като вихрушка през стаята и в следващия миг зърнах Карим притиснат до стената, а сандалите му се люшкаха на две педи над пода. Ръцете на баба стискаха здраво шията му.

— Аз ще ви кажа защо — кресна баба. — Защото му платихме за неговия отрязък от пътя. Само това го интересува.

Карим издаваше задавени гърлени звуци. От ъгълчето на устните му потече слюнка.

— Пусни го, ага, ще го убиеш — обади се един от пътниците.

— Точно това възнамерявам да направя — отвърна баба.

Никой освен мен не разбираше, че баба не се шегува.

Карим отчаяно риташе, а лицето му почервеня. Баба продължаваше да го души, докато накрая младата майка, която бе спасил от руския офицер, го помоли да престане.

Когато баба най-сетне разтвори пръсти, Карим рухна на пода и се затъркаля, гълтайки жадно въздух. Настана тишина. Преди по-малко от два часа баба бе застанал срещу куршума заради честта на една жена, която дори не познаваше. Сега малко остана да удуши човек и би го сторил с радост, ако не бяха молбите на същата тази жена.

Нещо изтропа в съседната стая. Не, не в съседната стая, а под нас.

— Какво е това? — попита някой.

— Другите — изпъшка задавено Карим. — В мазето.

Баба се надвеси над него.

— Откога чакат?

— От две седмици.

— Не каза ли, че камионът се повредил миналата седмица?

Карим разтри гърлото си.

— Може да е било по-предната — изграчи той.

— Кога?

— Какво?

— Кога ще дойдат частите? — изрева баба.

Карим се сви, но не каза нищо. Радвах се, че е тъмно. Не исках да видя убийственото изражение на баба.

Вонята на гнило и мухлясало нахлу в ноздрите ми веднага щом Карим отвори вратата, от която започваха паянтови стъпала към мазето. Слязохме един по един. Стъпалата изскърцаха под тежестта на баба. Застанал в студеното мазе, аз усетих погледите на множество очи, примигващи в тъмното. Видях наоколо сгушени силуети. Две мъждини газени лампи хвърляха сенките им по стените. Из мазето се разнесе тих шепот, през него долиташе шум на водни капки и още някакъв стържещ звук.

Зад мен баба въздъхна и пусна багажа.

Карим ни каза, че е въпрос на дни камионът да бъде поправен. После потегляхме към Пешавар. Към свободата. Към сигурността.

Мазето стана наш дом за цяла седмица и на третата нощ открих откъде идват стържещите звуци. Плъхове.

След като очите ми привикнаха с тъмнината, преброих в мазето около трийсет бежанци. Седяхме рамо до рамо покрай стените и ядяхме бисквити, хляб, фурми и ябълки. През онази първа нощ всички мъже се молиха заедно. Един от бежанците попита баба защо не се присъединява към тях.

— Аллах ще спаси всички ни. Защо не му се помолиш?

Баба смръкна щипка енфие. Изпъна крака.

— Знам какво ще ни спаси — осем цилиндъра и един добър карбуратор.

Другите не продумаха повече за Аллах.

Към края на онази първа нощ открих, че двама от укриващите се с нас бежанци са Камал и баща му. Бе