Ловецът на хвърчила

потресаващо само по себе си да видя Камал седнал в мазето само на метър-два от мен. Но когато той и баща му минаха към нас и видях лицето на Камал, наистина го видях…

Беше съсухрен — просто нямам друга дума за това. Очите му ме изгледаха безизразно, в тях нямаше и следа от искрица на разпознаване. Раменете му бяха отпуснати, а бузите му висяха, сякаш вече нямаха сили да се вкопчват в скулите. Баща му, който някога притежаваше киносалон в Кабул, разказваше на баба как преди три месеца заблуден куршум улучил смъртоносно жена му в слепоочието. После разказа за Камал. Долових само откъслечни фрази: Не биваше да го пускам сам… нали знаеш, винаги е бил толкова хубав… четирима… опитал да се бори… Аллах… кървеше отдолу… панталоните му… вече не говори… само гледа втренчено…

Няма да има камион, каза ни Карим след една седмица в гъмжащото от плъхове мазе. Повредата била непоправима.

— Има друг начин — повиши той глас през стоновете ни.

Братовчед му имал цистерна за бензин и на няколко пъти прехвърлял хора с него. Той бил тук, в Джелалабад, и навярно можел да вземе всички ни.

Всички освен двама старци решихме да тръгнем.

Потеглихме същата вечер — баба и аз, Камал и баща му, както и останалите. Карим и братовчед му, мъж с грубовато лице и плешива глава, ни помогнаха да се настаним в цистерната. Един по един се качвахме на задната платформа, изкатервахме се по стълбичката и слизахме в тъмния отвор. Помня как баба скочи обратно от средата на стълбичката и измъкна от джоба си кутийката с енфие. Изпразни я и взе шепа пръст от средата на черния път. Целуна пръстта. Изсипа я в кутийката. После прибра кутийката в нагръдния си джоб, до сърцето.

Паника.

Отваряш уста. Отваряш я толкова широко, че челюстите ти пукат. Заповядваш на дробовете си да поемат въздух, ВЕДНАГА, трябва ти въздух, трябва ти ВЕДНАГА. Но дихателната система не слуша. Тя отказва, свива се, стяга се и изведнъж те обзема чувството, че дишаш през сламка. Устата ти се затваря, устните се подвиват и въпреки всичките си усилия можеш само да издадеш задавено хъркане. Ръцете ти се гърчат, треперят. Облива те студена пот, облива тялото ти. Искаш да изкрещиш. Искаш да можеш да изкрещиш. Но за това трябва първо да си поемеш дъх.

Паника.

В мазето беше тъмно. В резервоара цареше непрогледен мрак. Гледах наляво, надясно, нагоре, надолу, размахвах ръце пред очите си, но не виждах и следа от движение. Мигах отново и отново. Нищо. Въздухът беше прекалено гъст, почти плътен. Исках да протегна ръце, да разкъсам този въздух на късчета и да ги натъпча в гърлото си. Вонята на бензин беше непоносима. Очите ми изгаряха от изпаренията, сякаш някой ги беше натрил с лимон. Носът ми пламваше при всяко вдишване. На такова място можеш да умреш, помислих си аз. В гърлото ми напираше вик. Надигаше се, готов да излети…

И тогава се случи малко чудо. Баба ме дръпна за ръкава и нещо засия зеленикаво в мрака. Светлина! Ръчният часовник на баба. Приковах поглед в тия фосфоресциращи зелени стрелки. Толкова се боях да ги изгубя, че не смеех да мигна.

Постепенно осъзнах къде се намирам. Чух стонове и глухи молитви. Чух бебешки плач и утешителния шепот на майката. Някой повръщаше. Друг ругаеше руснаците. Камионът подскачаше нагоре-надолу, наляво-надясно. Глави се блъскаха в метал.

— Мисли си за нещо хубаво — изрече баба в ухото ми. — За нещо щастливо.

Нещо хубаво. Нещо щастливо. Оставих мислите си да се реят на воля. Позволих на видението да дойде.

Петък следобед в Пагман. Просторна зелена ливада, осеяна с цъфнали черници. Двамата с Хасан сме нагазили до колене в буйната трева. Аз дърпам канапа, макарата се върти в мазолестите ръце на Хасан, очите ни са вдигнати към хвърчилото в небето. Не разменяме нито дума не защото няма какво да си кажем, а защото не е необходимо — така е между хора, останали взаимно в най-ранните си спомени, хора, откърмени от една гръд. Вятърът люлее тревата и Хасан пуска макарата да се върти. Хвърчилото трепва, подскача, стабилизира се. Двете ни сенки танцуват по разлюляната трева. Иззад ниската тухлена стена в другия край на ливадата дочуваме гласове, смях и ромон на чешма. И музика, нещо старо и познато, струва ми се, че някой свири на рубаб „Я Мовла“. Някой подвиква имената ни през стената, казва, че е време за чай и сладки.

Не помнех кой месец беше, нито дори коя година. Знаех само, че споменът живее в мен, съхранен в съвършено късче от щастливото минало, като самотен цветен щрих върху сивото голо платно, в което се бе превърнало битието ни.

Останалата част от онова пътуване са несвързани усещания и спомени, които идват и си отиват, най- вече звуци и миризми. Реактивни самолети минават с рев над нас; отсечено трака картечен огън; нейде наблизо реве магаре; звънчета и блеене на овце; чакъл хрущи под гумите на камиона; бебешки плач в тъмното; воня на бензин, повръщано и изпражнения.

После си спомням ослепителната светлина на ранното утро, докато се измъквам от цистерната. Помня как извърнах лице към небето с присвити очи и загълтах въздух, сякаш след миг светът щеше да остане без кислород. Проснах се край черния път близо до един каменист окоп, гледах към сивото утринно небе и бях благодарен, че дишам, че виждам, че живея.

— В Пакистан сме, Амир — каза баба. Той стоеше над мен. — Карим каза, че ще поръча автобус да ни откара до Пешавар.

Претърколих се по корем върху хладната пръст и видях двата ни куфара до краката на баба. По-назад видях цистерната, спряла с включен двигател край пътя. Другите бежанци слизаха по задната стълбичка. Нататък черният път се виеше през полета, които приличаха на листове олово под сивото небе, и изчезваше зад верига заоблени хълмове. Попътно минаваше покрай малко селце, кацнало върху огрян от слънцето склон.

Очите ми се върнаха към куфарите. Дожаля ми за баба. След всичко, което бе планирал, изградил, извоювал и изстрадал, целият му живот се свеждаше до един недостоен син и два куфара.

Някой крещеше. Не, плачеше. Видях пътниците, струпани в кръг, чух напрегнатите им гласове. Долових думата „изпарения“. Другите я заповтаряха. Плачът прерасна в сърцераздирателен вой.

Двамата с баба изтичахме към групата и си пробихме път. Насред кръга бащата на Камал седеше с кръстосани крака и се клатеше напред-назад, целувайки пепелявото лице на сина си.

— Не диша! Момчето ми не диша! — стенеше той. Безжизненото тяло на Камал лежеше в скута на баща му. Отпуснатата му дясна ръка подскачаше в такт с бащините ридания. — Момчето ми! Не диша! Аллах, помогни му да диша!

Баба коленичи до него и го прегърна през рамото. Но бащата на Камал го отблъсна и се хвърли към Карим, който стоеше наблизо с братовчед си. Онова, което се случи после, бе твърде бързо и кратко, за да го нарека схватка. Карим нададе смаян вик и отскочи назад. Зърнах удар, ритник. След миг бащата на Камал стоеше с пистолета на Карим в ръка.

— Не ме убивай! — извика Карим.

Но преди някой от нас да изрече или стори нещо, бащата на Камал пъхна цевта в устата си. Никога не ще забравя ехото на изстрела. Нито проблясъка, нито червените пръски.

Превих се отново от напъни, макар да нямаше какво да повърна.

11

Фримонт, Калифорния. 80-те години