Али придърпа Хасан към себе си и го прегърна през рамото. Това бе жест на защита и аз знаех от кого иска да го защити. Али се озърна към мен и по студения му укоризнен поглед разбрах, че Хасан му е казал. Беше му казал всичко — за стореното от Асеф и неговите приятели, за хвърчилото, за мен. Странно, радвах се, че някой знае какъв съм всъщност. Бях уморен от преструвки.
— Не ме интересуват парите или часовникът — каза баба и разпери ръце с дланите нагоре. — Не разбирам защо го правиш… и как тъй „невъзможно“?
— Съжалявам, ага сахиб, но багажът ни е готов. Вече взехме решението си.
Баба се изправи с изкривено от скръб лице.
— Али, не се ли грижих за вас? Не бях ли добър към теб и Хасан? Ти си братът, който никога не съм имал, Али, знаеш го. Моля те, не си тръгвай.
— Недей, ага сахиб, и без това ми е тежко — каза Али.
Устата му трепна и за момент ми се стори, че зърнах гримаса. Едва сега разбрах колко дълбока болка съм причинил, колко черна скръб съм навлякъл на всички, щом дори и парализираното лице на Али не можеше да я скрие. Наложих си да погледна Хасан, но той стоеше с наведена глава и отпуснати рамене, а пръстите му въртяха един конец, провиснал от края на ризата му.
Баба вече умоляваше.
— Кажи ми поне защо. Трябва да знам.
Али не каза на баба, също както не възрази, когато Хасан се призна за крадец. Никога няма да узная защо, но си ги представям как плачат в кирпичената къщурка и Хасан умолява баща си да не ме издава. Не мога обаче да си представя какво самообладание трябва да е имал Али, за да удържи това обещание.
— Ще ни откараш ли до автогарата?
— Забранявам ти да си тръгваш! — изрева баба. — Чу ли? Забранявам ти!
— Моите почитания, ага сахиб, но не можеш да ми забраниш — каза Али. — Вече не работим за теб.
— Къде ще отидете? — попита баба.
Гласът му пресекваше.
— В Хазарджат.
— При братовчед ти?
— Да. Ще ни откараш ли до автогарата, ага сахиб?
Тогава видях баба да прави нещо, което виждах за пръв път.
Той заплака.
Малко се стреснах, като видях възрастен мъж да ридае. Бащите не плачат.
— Моля те — каза баба, но Али вече се обръщаше към вратата.
Хасан го последва. Никога няма да забравя как баща ми изрече тия думи, колко болка и страх имаше в тази молба.
В Кабул рядко валеше през лятото. Небето беше необятно, високо и синьо, слънцето пареше вратовете ни като нажежено желязо. Рекичките, където с Хасан цяла пролет хвърляхме камъни, пресъхваха, а рикшите вдигаха прах, когато минаваха покрай нас. Хората отиваха в джамиите за обедната молитва, после гледаха да дремнат на сянка, очаквайки прохладата на ранната привечер. Лятото означаваше дълги училищни дни и потене в претъпкани, непроветрени класни стаи, където учехме аяти от Корана и си плетяхме езиците с екзотичните арабски думи. Лятото означаваше лов на мухи, докато моллата дреме, а горещият вятър носи мирис на изпражнения от нужника в другия край на училищния двор и вдига прашни вихрушки около самотното баскетболно табло.
Но през онзи следобед, когато баба откара Али и Хасан до автогарата, заваля дъжд. Тежки облаци оцветиха небето в стоманено сиво. След броени минути се спуснаха плътни дъждовни завеси и равномерният шум на падащата вода нахлу в ушите ми.
Баба бе предложил лично да ги откара до Бамиян, но Али отказа. През водните струи по стъклото на спалнята гледах как Али качва куфара с цялото им имущество в колата на баба, спряла пред портата. Хасан мъкнеше на гръб сламеника си, навит на руло и вързан с канап. Беше оставил всичките си играчки в пустата къщичка — на другия ден ги открих струпани в ъгъла също като моите подаръци за рождения ден.
Дъждовните капки пълзяха по прозореца ми като мъниста. Видях как баба затръшна багажника. Вече мокър, той тръгна към предната врата. Приведе се навътре и каза нещо на Али, който седеше отзад, може би в последен опит да го разубеди. Поговориха така известно време. Баба стоеше приведен под дъжда, с ръка върху покрива на колата. Но когато се изправи, по отпуснатите му рамене разбрах, че с живота, който познавах, откакто се бях родил, вече е свършено. Баба се вмъкна зад волана. Фаровете светнаха и прорязаха две ярки пътеки в дъжда. Ако бяхме в някой от индийските филми, които гледахме с Хасан, това бе моментът, когато трябваше да изтичам навън, разплисквайки локвите с боси нозе. Да хукна след колата с викове и да я спра. Да измъкна Хасан навън, да му кажа, че съжалявам, ужасно съжалявам, и сълзите ми да се смесят с дъжда. После да се прегърнем в пороя. Ала не бяхме в индийски филм. Съжалявах, но не заплаках и не подгоних колата. Гледах как колата на баба потегля, отнасяйки със себе си момчето, чиято първа дума бе моето име. За последен път зърнах неясния силует на Хасан, сгушен на задната седалка, преди баба да завие наляво зад ъгъла, където толкова пъти бяхме играли на топчета.
Отстъпих назад и вече виждах само дъжда, а прозорците приличаха на разтопено сребро.
Март 1981 г.
Срещу нас седеше млада жена. Беше облечена с масленозелена рокля и черен шал, плътно увит около лицето й заради нощния хлад. Тя подхващаше молитви всеки път, когато автобусът подскочеше или хлътнеше в яма и пискливото й „Бисмиллах“ се надигаше при всяко трепване на машината. Съпругът й, едър мъж с небесносин тюрбан, държеше в едната си ръка бебе, а с другата прехвърляше зърната на молитвена броеница. Устните му помръдваха в безмълвна молитва. Имаше и други, общо около дузина, включително аз и баба, насядали с куфари между краката, натъпкани сред непознати под платнището в каросерията на стария руски камион.
Стомахът ми се бунтуваше още откакто напуснахме Кабул, малко след два през нощта. Баба не го казваше, но знаех, че приема призляването ми като поредната ми проява на слабост — разбирах това по притеснението, което се изписа по лицето му на няколко пъти, когато ми ставаше толкова зле, че тихичко стенех. Когато едрият мъж с броеницата — съпругът на набожната жена — попита дали ще ми прилошее, аз отговорих, че не е изключено. Баба извърна глава. Човекът повдигна ъгъла на брезента, почука по стъклото на кабината и помоли шофьора да спре. Но шофьорът Карим, мършав мъж със смугла кожа, орлов профил и тънки мустачки, поклати глава.
— Близо сме до Кабул — отвърна той. — Кажи му да стиска.
Баба изръмжа нещо неясно. Исках да му кажа, че съжалявам, но изведнъж устата ми се изпълни със слюнка и усетих в гърлото си вкуса на жлъчка. Завъртях се, вдигнах брезента и повърнах в движение. Зад мен баба взе да се извинява на другите пътници. Сякаш да ти призлее в кола е престъпление. Сякаш щом си на осемнайсет, не може да ти прилошее. Повърнах още два-три пъти, преди Карим да се съгласи да спре — най-вече за да не му изпоцапам колата, с която си изкарваше хляба. Карим беше каналджия — много доходен занаят по онова време в окупирания от шорави Кабул. Прехвърляше хора до относително безопасния Пакистан. Караше ни към Джелалабад, на около 170 километра югоизточно от Кабул, където брат му Тор, който имаше по-голям камион, чакаше с втора група бежанци да ни откара през прохода Кибер в Пешавар.
